БАБА ПЕНКА

От както почина татко и, Пенка сутрин ставаше по тъмно. Излизаше пред портичката да чака баба Цонка и баба Стойна, то да не ходи сама с кравите. Първите седмици ги водеше на паша сама. Преди ходеше с ратая, но от както другоселци докараха баща и завит с черги в каруцата, куцият Пею спря да идва. Цял ден препускаше по баирите, но вечер, когато трябваше да се прибира през притъмнялото дере, за което старите хора разказваха, че било свърталище на вълци се страхуваше до полуда. Всеки шум на гората отекваше в главицата и. Хващаше се за омазаната в гюбре опашка на Кротушка, и притисната до топлия и хълбок забързваше с уморените си крачета. Кравата сякаш усетила страха на детето промучаваше успокоително и така вървяха докато стигнат оголения склон към селото. Една вечер я застигнаха двете баби. Изплашена от кучето им, Пена изпищя и се строполи на земята. Осъзна се от топлия грапав език на животното, което се опитваше да я успокои.

– Брееееее, голяма мома, пък от едно куче се стресна! – баба Цонка разтриваше кротко ръчичките и, а баба Стойна и подаде кратунка с вода. – Ми що тъй, бе Пене! Ти да не си припадничава нещо!

– Не съм, бабо Цоне. Помислих Сивчо за вълк.

– Е, щом е тъй, късни от това ябуче, па тръгвай, че замръкнахме, а заран чакай на пътя, да ходим заедно. Няма толкоз да те е страх. – промърмори баба Стойна, като и подаде извадена от пазвата ябълка. Пена впи зъбки в топлата влажна ябълка, която леко соленееше от потта, и бодро закрачи подир тях.

Вече цяло лято ходеше с тях по баирите. Двете баби сядаха под някое дърво с плетките, а тя тичаше ту подир едната крава, ту подир другата, да не се отлъчат. Сивчо тичаше покрай нея, лаеше, а тя макар изморена, по цял ден се смееше звънко. Когато присядаше да хапне, подаваше на животинката залчета от сухото коматче, а то ги ловеше във въздуха и я гледаше с благодарни очи. Есента дойде неусетно. Денят се скъси, сутрин босите и крачета мръзнеха от росата. Даскалицата вече събираше децата по селото но момичето знаеше – тази година няма да ходи на училище.

– Хайде, Пене, ставай! - гласът на майка и беше тих, за да не събуди другите деца. Пенка се протегна. Потрепна от хладината, която впи пръстите си в босото и краче, подало се изпод чергата. Стана и побърза да нахлузи сукмана. Вече можеше сама да сплита дългата си косица, но майка и я сгуши в скута си и разреса черните къдрици с големия дървен гребен. Вплете в стегнатите плитки червен вълнен конец - против уроки.

– И да слушаш там, майко. Каквото каже госпожата да вършиш. – Неда избърса непокорната сълза с крайчето на забрадката и подаде на детето бохчичката с чиста ризка, за преобличане и два чифта плетени чорапи. – Турила съм ти и коматче за по пътя. Върви, че чичо ти Стоян вече чака отвънка.

Пенка се покатери на каруцата и се сгуши между чувалите с жито.

– Не бой се, Недо! Право у даскала ще я закарам – каза Стоян и шибна конете. Зад баира, в дърветата почваше да прибелва, но Пенка не видя изгрева. Унесена от ритмичното потропване на стария кон, тихо подсмърчайки, кротко заспа – дори нещастните деца спят дълбоко на разсъмване. През пролетта беше завършила първо отделение. Харесваше и да ходи в училището, но като почина от лошата болест татко и, трябваше някой да работи. Тя беше най голяма и чичо и Стоян, който често ходеше до града, я спазари за слугинче в къщата на даскала там.

– Хората са добри и кротки, Недо – рече той на майка и - Имат дете, като нашето, та покрай тях и на Пенка няма да е зле. Искат някой да премита къщата и по двора, да храни кокошките и да сипва на стария дядо да яде, доде те са навън. Майка и поплака няколко нощи, па се съгласи. Грошовете няма да са излишни, а и на трапезата човек по-малко ще има.

Пенка се страхуваше от града – не беше ходила до Дряново, не искаше да ходи и в чуждата къща, ама щом мамка казва... Стресна се от гласа на чичо си:

– Даскалеее! Даскалеее! Срещай си работничката, даскале. Я, Пене, скачай, мойто, айде, скачай, че стигнахме. Стиснала бохчичката в ръце, със смъкната забрадчица и изтръпнали от неудобното седене крачета, Пенка се смъкна от каруцата. Голямата порта се отвори и на вратата излезе млада жена, с градска рокля. Хубавата и коса не беше покрита със забрадка и изглеждаше като къделя.

– Яяяя, Стояне, каква хубава мома ми водиш. Пенка ли се казваш? Ела, ще те водя при наша Рада да хапнете.

За пръв път Пенка виждаше такава голяма къща. И стаята светла от многото прозорци. А на масата, в големи купи топлото мляко миришеше сладко. Не чака дълго да я канят. Надроби от погачата, която и подадоха и докато гребеше със странната метална лъжица, поглеждаше крадешком към момиченцето, което беше със същите светли коси, като майка си.

Рада също я поглеждаше скритом. Мургавото момиченце с бяла кърпа на главата, от която се подаваха непокорни черни кичури изглеждаше по-малко, а майка и каза, че било колкото нея. След като огреба старателно паничката си, Пенка старателно обра трохичките по масата и зачака. В стаята влезе млад мъж, висок, със смешни тесни панталони. Рада също беше свършила със закуската си.

– Здравей, Пене! Аз съм чичо ти Пею. Ти ходила ли си на училище?

– Да – каза оживено момиченцето – мога да чета, да пиша и да смятам без сметало, защото мамка не можа да ми купи.

– Добре! Сега ще седнете с Рада, да видим кой по-добре пише – засмя се кротко мъжът. Подаде им по една дъска и калемче и започна да диктува. Двете деца със смях пишеха, скоро вече си смигваха и закачаха. По пладне, младата стопанка повика Пенка, да отидат при стария дядо. Качиха се на горния етаж. В стаята меришеше на мента, мащерка и още нещо, а в кревата лежеше беловлас човек. Ръцете му бяха с дълги кокалести пръсти, сякаш от восък. Благо се усмихна на детето и го помами с ръка.

– Леля ти Конка каза, че можеш да четеш. После ще дойдеш, да ми почетеш, нали?

Така за Пенка започнаха чудни дни. Уж беше слугинче, а не се изморяваше, като у дома. Четеше на дядо Стою от дебелата книга, пишеше с Рада, когато се спуснеше да помете, или да прибере софрата я хвалеха, сякаш кой знае какво е свършила. През зимата палеше печките, но не и даваха да носи вода – малка била. Ха! Да знаеха какви бакъри носеше у дома. Чичо Стоян, когато минаваше през Дряново се отбиваше, а тя успяваше да прати на майка си някоя омаляла ризка – своя, или на Рада, та да има за сестричките и. За няколко години се източи, стана мома за хубости.

Старият дядо почина, а тя пое цялата къща. Переше, готвеше, даскаловата булка я научи да си шие рокли по градски тертип, та като излезеше на хорото, да не я поглеждат на криво. Шиеше и на Рада, и на няколко комшийски моми. Така заделяше и по някой грош за себе си.

На хорото се харесаха с Георги. Той работеше в железницата. Буен беше. Като я видеше, стъпваше прав на велосипеда и караше без ръце, а тя премаляла пустосваше лудата глава. Една вечер, Георги я качи на рамката на колелото, и докато се усети, бяха в бащината му къща.

– Ето я, тате! Тя ще ми бъде булка.

На другия ден, първом отидоха при даскала. Поискаха прошка от него и от жена му, после отидоха и до село – при майка и.

Неда вече беше дочула, че Пена я задиря градско момче, но се притесни, когато синеокият младеж целуна ръката и и помоли за прошка. Градско, ама кротко – помисли си тя, и ги благослови.

Когато пристигнаха от Чорлу, бащата на Георги успя да купи парче земя близо до реката. На втората година, им задели място в единия край и младите се заеха от ранна пролет да правят тухли. Дом да градят. Пена цял ден мачкаше с боди крака калта, която мъжът и вечер приготвяше, пълнеше калъпите и ги нареждаше на припека. От изкоренените дървета край реката бяха приготвили дървата, за да ги опекат. Малкият Митко щъкаше около майка си по ризка, овалян в кал, а тя току го премиваше в отбитата вода, която уж трябваше да се стопли от слънцето. Дали детето се роди болнаво, дали водата тази пролет беше много студена, така и не разбраха. Но заболя малкото и за две седмици се спомина. Пена седеше с отпуснати ръце край реката и мълчеше. Нищо не похващаше. Само едри сълзи се ронеха от маслиновите и очи.

Не се стърпя Георги. Не можеше да я гледа такава. Събра малкото дрехи, които имаха и заминаха. Надалеко. Чичо му беше началник по железниците и го уреди да работи в Бургас. Новият град, и младостта направиха своето. Скоро младата жена усети, че пак носи дете под сърцето си. Погледът и омекна. Хазяйката все по-често я чуваше да припява, докато шета из къщата.