събота, 13 февруари 2010 г.

НА ТАВАНА

Темата „На тавана” е част от състезанието BLOG CHALLENGE, по инициатива на Пламен от Блогатство.

Победител в BLOG CHALLENGE № 1 е БИСЕР ВЪЛОВ http://biservalov.net/

Победител в BLOG CHALLENGE № 2 е ДЕСИ БОШНАКОВА http://boshnakova.com/

Победител в BLOG CHALLENGE3 е ДЕСИ БОШНАКОВА http://boshnakova.com/

Моля, гласувайте с бутона Свежо и оставете тук, или в Свежо вашите коментари!

Не всеки дом има таван. Никога не съм живяла в жилище, с таванско помещение. Но пък сме имали мазе. Тъмно. Страшно. Развихрящо детската ми фантазия не по-зле от таван. Много неща могат да провокират детското въображене. За мен, страстната любителка на приказки най-интересни бяха съндъците.
В детството ми, почти във всяка къща имаше поне един сандък. Това беше странна, многофункционална мебел. Някои бяха с резба и богато украсен метален обков, други изрисувани с цветя и пасторални картинки, вече потъмнели от времето, което ги правеше тайнствени и привлекателни. Върху сандъка обикновено имаше или покривка, или меки възглавнички и можеше да се седи. Обичах, когато ме водеха на гости някъде, докато възрастните пият кафе и си приказват, да разглеждам тази мебел и да си представям какво е скрито вътре. В повечето приказки сандъкът съдържа тайна – или съкровище, или прекрасна хубавица, или... Фантазията ми се вихреше, разглеждах картинките или заврънгулките на резбата и обкова, потопена във вълшебния свят, който сама си измислях.
У дома също имаше. Даже два. Единият беше в общата стая, под прозореца. Обичах да се покатеря върху него, за да наблюдавам външния свят. Всяко лято мама Жени – баба ми, сваляше меката възглавница, переше вълната с която тя беше пълна и след като тя изсъхнеше, двете я чепкахме. Бялата пухкавина също ме омагьосваше. Възглавницата ставаше голяма, мека и даже си подремвах на нея. Колко ли голяма съм била, та да мога удобно да се излегна върху съндъка?
Другият беше в мазето. Там можех да ходя само с баща ми. Когато слизаше в мазето за дърва, аз притичвах и с най-умолителния поглед на който бях способна подавах свещта. Там нямаше ток и се слизаше със свещ, поставена в паничка. Понякога, той се усмихваше заговорнически и казваше тихичко:
- Слагай палтото.
Бързо обличах старото палто, защото долу беше прашно, по неизмазаните стени висяха паяжини, като балдахини в запустял замък. Докато стигнем в полумрака до нашето мазе беше и страшно и много, много интересно. Лъхаше хлад и миризма на стари вещи. Сенките ни вървяха пред нас, огъваха се заедно с пламъчето на свещта. Баща ми я слагаше на специално закачена за стената поличка и започваше да цепи дърва. А аз отварях големия сандък. Какво само нямаше там. Бронзови свещници, някакви непонятно големи чинии, изрисувани със синьо, завити в стари вестници. В сумрака те ми изглеждаха скъпоценни, а баща ми подклаждаше въображението ми с разкази за това как едно време вместо лампа с електричество в стаята е имало само такива свещници, историята на порцелановите чинии, а аз си представях баба си с дълга рокля и свещник в ръка, малки жълти китайчета, рисуващи картини по чиниите, клади на които изгарят тези, които искат да откраднат тайната на порцелана... Внимателно ги развивах, и когато баща ми свършеше, заедно ги завивахме и подреждахме обратно.
Горе, в светлата стая мама Жени първо ме изтупваше пред вратата и ме качваше на столчето пред умивалника. После тихо гълчеше баща ми, че детето пак няма да заспи, защото е прекалено развълнувано.
Сандъкът под прозореца беше по-интересен. Никой никога не го беше отварял пред мен. Тайната му ме гризеше като червейче. Но сандъкът нямаше желание да я сподели. Беше голям, от орехово дърво. Капакът му – тежък и все не успявах да го повдигна.
Все пак един ден, когато мама Жени, убедена, че вече спя обедния си сън, отиде до магазина, аз успях да отворя заветния сандък. Вътре, грижовно надиплени лежаха рокли, извезани кърпички, дантели, мъниста... Възторгът ми нямаше край. Така, заровена в него ме намери милата ми баба. Седна тихо до мен. Доматите от мрежичката се търкулнаха по пода, а тя тихо плачеше, докато галеше раменцата ми, завити с красив плетен шал. Чувствах се виновна, изплашена, нарушила някаква незнайна граница.
Дълго време не смеех да погледна дори към сандъка.
Когато завърших осми клас, през лятото участвах в един естрадно-сатиричен състав към младежкия дом. Обикаляхме с раздрънкан автобус лагери, бригади, пеехме, играехме хумористични скечове, завършвахме програмата със забава, танцувахме. Всички бяха облечени с копринени роклички, а аз имах пола от док и тензухена блузка с буфан ръкави. За разкош на деколтето и бях зашила една от панделките, които вече не връзвах в косите си. Веднъж събрах смелост и признах на мама Жени, че ми се смеят на дрешката и ми се иска нещо друго. Тя тихичко въздъхна и ме заведе до сандъка. Тогава ми разказа, че това са вещите на моята рано починала леля, на която съм кръстена. Портретът на леля ми висеше на видно място в стаята. Толкова бях свикнала с него, сякаш я познавах. Всички казваха, че много приличам на нея.
Така лелеяните съкровища от тайнствения сандък се оказаха мои. Най-много обичах бяла копринена рокля, със сини капчици. И до сега я пазя. Платът вече се цепи от времето. Но нямам сили да я изхвърля. Мама Жени отдавна я няма. Портретът на леля ми съм прибрала при семейните реликви и снимки. Обичах и едно герданче от корали. От него е останала половината. Нанизани на пожълтял конец тези корали дълго лежаха в кутията ми с бижута. Не стават вече за гердан.
Сега порастналата ми дъщеря ги направи на гривна. Да е жива и здрава. Тя ще пази паметта за онези, които вече ги няма.

38 коментара:

  1. Нина, отново успя да ме пренесеш у вас, до сандъка под прозореца.........Толкова увлекателно разказваш и ни караш да си задаваме толкова много въпроси. Благодаря ти!

    ОтговорИзтриване
  2. Страхотно е Нинче! Ще продължавам с неистов интерес да чета твоите увлекателни разкази. Това е толкова хубаво, че целия притихнах. Надявам се и занапред да бъдеш толкова всеотд.! Асен Алеков

    ОтговорИзтриване
  3. Prekrasno e..neshto realistichno i mnogo uvlekatelno..uspeh

    ОтговорИзтриване
  4. bravo na avtora. 6te sym radostna o6te mnogo takiva prekrasni razkazi da pro4eta. mnogo krasivo i 4ovewko.

    ОтговорИзтриване
  5. Много приятно. Замириса на вкъщи! Керачка Михаел

    ОтговорИзтриване
  6. Супер е разказа! Прекрасно и много истинско! Колко красота има!Нямам думи да изкажа възхитата си! Кирил Трендафилов!

    ОтговорИзтриване
  7. напомни ми за баба - един глас и от мен, Нина :) Nowness(*)

    ОтговорИзтриване
  8. Много красиво, благодаря ти!

    ОтговорИзтриване
  9. статиите в блога на Нина се появяват в събота така освен удоволствието от четенето им се появи и една хубава традиция .Събота е ,време е за блога на Нина.

    Петя Пеева/http://www.morskihora.com

    ОтговорИзтриване
  10. Все още пазя този сандък. В него съм скътала тези съкровища от детството.
    Браво,Нина!

    ОтговорИзтриване
  11. Пете, съботата мина, но благодаря за коментара!

    ОтговорИзтриване
  12. Носталгично и уютно...

    ОтговорИзтриване
  13. Людмила Астарджиева16 февруари 2010 г., 19:04

    Нинче, беше прекрасно! Благодаря ти! Върна ме в моето детство! И ние, бабите сме били деца! И сме имали баби, със страхотни тоалети, шапки и обувки - такова е било времето! Носех някои от роклите на баба, когато бях студентка и ако не бях ги съдрала от носене и днес щяха да бъдат актуални. Но най-обичах шапките! Аз съм родена да нося шапки и го правя и зиме, и лете! Представи си онези хипарски времена и аз със шапка с венец от цветя и плодове и развяна копринена рокля! Чувствах се неотразима и бях такава. Тези съкровища стояха в една ракла на тавана, с прекрасен обков и рисунки с инкрустирани камъни. Тя наистина беше вълшебна, при всяко нейно отваряне се появяваше по нещо ново, в което аз за пореден път бях влюбена!
    ............................
    Минаха години и защото се преместихме, и защото нямах сили да изхвърля това съкровище го подарих на един театър... като декор. Но, когато заспя, често отивам при бабината ракла и правя неизменните ревюта, а баба е винаги там и ме гледа!
    Поздравления!!! :)))

    ОтговорИзтриване
  14. Отдавна не бях чела нещо толкова живо и затрогващо! Удивително то е,че събуди и у мен желаие да отворя някой стар съндък и да се заровя в паметта на рода ми!

    ОтговорИзтриване
  15. Винаги те чета с вълнение. Благодаря за удоволствието, Нина!

    ОтговорИзтриване
  16. .
    Нинка!!!!! Толкова ме разчувства!!! дори бях забравила за този сандък, който имахме и ние, дори ми навя тъжен спомен, защото в него майка ми беше скрила един наниз със златни парички. Макар и малки...но бяха всичко....което имахме!!!! И....ги откраднаха.....близки хора, които ги знаеха.....на които майка ми вярваше толкова много!!!!

    ОтговорИзтриване
  17. ti si roden pisatel!kazah ti da pi6e6 i da izdava6 svoite razlazi!Ima hlqb v tova koeto tvori6 !Obi4am te i ti pojelavam uspeh !Svetul4ica

    ОтговорИзтриване
  18. И в къщата на моята баба имаше такъв сандък и само чаках да заспи и тихичко се промъквах и отварях миналото....пълно с тайнствени аромати и прекрасни уникални неща. Благодаря ти,Нина, върна ме в детството ми, в онези прекрасни мигове , когато отварях сандъка със спомени.

    ОтговорИзтриване
  19. Открехваш вратичката на спомените ми с
    тази стара ракла.

    ОтговорИзтриване
  20. Една вълшебна приказка!

    ОтговорИзтриване
  21. СТРАХОТНА ПРИКАЗКА!!!

    ОтговорИзтриване
  22. Бъдете жива и здрава дълги години. Хората като Вас са огънчето, което не позволява живота на Земята да угасне. Без Вас Бог не би ни търпял - егоистични, алчни,духовно празни.

    ОтговорИзтриване
  23. Мария Сотирова17 февруари 2010 г., 9:34

    Много топла и човешки разказана история...детството оставя най-мили спомени...Благодаря, Нина, за удоволствието да се сетя и да преживея моите детски спомени за дядовите ми сандъци...

    ОтговорИзтриване
  24. Красиво е...
    Напомни ми за чувалчето с ръкоделията на двете ми баби - пренасям го от къща в къща и от време на време вадя всичко от торбите, разстилам ги и се опитвам да си спомня чий майсторлък е това, което държа в ръцете си. И двете плетяха на една кука, но в различен стил...

    ОтговорИзтриване
  25. Прекрасен, затрогващ разказ! Браво, Нина!

    ОтговорИзтриване
  26. Онзи опияняващ мирис на прах и стари книги-любимото ми място от детството:ТАВАНА,където не ме пускаха,защото там криеха забранена литература и аз се качвах скришом:))върна ме там,Нина!

    ОтговорИзтриване
  27. Ооо, Славе, темата със старите книги е мнооого дълга. Някой ден и за това ще пиша...

    ОтговорИзтриване
  28. Мария Янакиева19 февруари 2010 г., 8:49

    Нина страхотно е!!! Не само за това, че всеки, който прочете това се пренася в една приказка, при това толкова действително...а за това, че всеки би се сетил за свои спомени, към които е редно да не е безразличен. Много спомени са свързани с вещи - наши, на дедите ни. Хубаво е, когато човек ги пази. Това показва колко близко до сърцето са ни спомените от близките хора. Така можем да ги предадем и на децата си, които възпитаваме или сме възпитали вече...
    Моята баба пък ми пази едно палтенце - вече овехтяло. Казва, че то носталгично й напомня за моето детство, което вече няма да се върне. Спомените създават нашите истории... Много е красиво! :-)

    ОтговорИзтриване
  29. Този коментар бе премахнат от автора.

    ОтговорИзтриване
  30. Има нещо много робантично в сандъка... в самата вещ. Независимо дали имаш спомени с такава. Аз например нямам. (май) Въпреки това, самата представа за огромен сандък буди едни вълшебни приказки, едни магически картини. Май ти си виновна де! :))))

    ОтговорИзтриване
  31. Естествено, че аз съм виновна! И се радвам, че е така! Много се надявам да съм ти оставила усещането за приказки в наследство!

    ОтговорИзтриване
  32. Истинска приказка за малки и големи. Всеки има своя "таван", но дали всеки се качва поне от време на време на него.

    ОтговорИзтриване
  33. Таванът с толкова много потънали в прах вещи вече е част само от спомените ми : баба и дядо продадоха огромната къща преди години, за да се преместят при нас, на 300км. от там.Новите собственици са преустроили къщата, таванът (като че ли) сега е преустроен в нов етаж..но най-страшното, което ме докара до сълзи, когато се разхождах из старата ни къща, бе че са изкоренили розите, чемшира и изобщо - цялата красива малка градинка, която баба поддържаше във вътрешната част на къщата.

    ОтговорИзтриване
  34. Нинче,за подобен сандък -ракла си спомням и аз.Върна ме назад във времето при моята баба,която боготворях.И до днес си спомням мириса на изпраните дрехи,а между тях сложени изсушена лавандула.Това беше парфюмът на моята баба.
    Поздравявам те за прекрасните ти спомени разказани тук!
    С обич-Ваня Божкова!

    ОтговорИзтриване
  35. На тавана на моите баба и дядо ... ех, беше прекрасно! Обичах да ходя там и дори изкачването по каменните стъпала /които иначе ми се струваха стръмни и опасни/ ми носеще радост. Най-вече, защото знаех - някъде между четвъртото и петото стъпало мирише на ябълки и на жито - там го събираха.
    Любопитното е, че и днес свързвам миризмата на ябълките и на житото с влажната миризма на тавана и ако помириша едното, се сещам и за другото. Наричам това "уханието на моето детсво", а този красив и носталгичен текст ме накара да си го припомня.

    ОтговорИзтриване
  36. Всяко дете намира магията на старите вещи от баба си и дядо си :) И аз обичах да ровичкам из кутиите за бижута на баба ми, която имаше много не ги носеше често. Много добре те разбирам какво е да нямаш сили да изхвърлиш някоя "скъпоценна" вехтория, която е свързана с толкова мили спомени за вече отишъл си човек. За мен това бяха самите кутийки за бижута и няколко от бижутата й от седеф, които са чукнати или пукнати на места и не стават за носене, но на мен ми навяват токова прекрасни спомени...

    ОтговорИзтриване