ЧАСОВНИК

Темата „Часовник” е част от състезанието BLOG CHALLENGE, по инициатива на Пламен от Блогатство. Състезанието е за брой подписани коментари.

Победител в BLOG CHALLENGE № 1 е БИСЕР ВЪЛОВ http://biservalov.net/

Победител в BLOG CHALLENGE № 2 е ДЕСИ БОШНАКОВА http://boshnakova.com/

Победител в BLOG CHALLENGE № 3 е ДЕСИ БОШНАКОВА http://boshnakova.com/

Победител в BLOG CHALLENGE № 4 е Божидар Костов http://bojidar.site90.com/?p=342

Моля, оставете тук вашите коментари гласувайте с бутона Свежо!

Да имаш часовник, беше въпрос не на престиж, а на възраст. Децата нямаха часовници. Часовник имаха ГОЛЕМИТЕ хора. От трети клас си пишех с "непознато другарче" от Херсон. Град от бившия Съветски съюз, сега в Украина. Олег беше с два дни по-малък от мене, пращаше ми красиви картички, пъстри и лъскави панделки, а в седми клас, ми изпрати в колета ЧАСОВНИК! С гривна, не с каишка. Да, ама не! У дома решиха, че съм още малка, и го прибраха. Не че ми се искаше да го нося. Аз все още играех на стражари и апаши с момчетата, катерех се по дърветата, ритах топка... Никак не ми отиваше имитацията на златна гривна с миниатюрно циферблатче. Когато вече реших, че искам да го сложа на ръката си, се оказа, че малката ми сестра си е играла с него тайничко и го е повредила. Така първият ми часовник стана старият Orlogin на баща ми. И до сега си го пазя - като реликва, макар че, след като влязох един път с него в морето, вече не става за оправяне.

Времената се менят. Малкият ми син още преди да тръгне на училище молеше да има часовник - като батко. Много рано се научи да го познава, но все още нямаше магазини за един лев, пълни с китайски стоки, където часовниците са на килограм едва ли не.

Живеехме в село, близо до София и често ги водех там - на цирк, на куклен театър, или просто на разходка. Пътувахме с влак. От онези, в които няма купета. Двата часа път прекарвахме в разговор, игра на римушки, в която аз казвах думичка, или изречение, а те допълваха с рима. Разказвах им за селата и градчетата покрай които минавахме, отговарях на милионите въпроси, които задаваха. Важното беше да не скучаят и да не препускат напред - назад из вагона. Уж се стремях да говорим тихо, но - деца. Накарай ги през цялото време да говорят тихичко. Половин час след като сме седнали, ставахме център на внимание и целият вагон се забавляваше с въпросите и коментарите им. Големият говореше бавно, с тежест, малкият - бързо и звънко. Съседите по седалка се включваха, и не след дълго всички във вагона ставаха приятели, които отговаряха или им задаваха въпроси.

При едно от тези пътувания не се чувствах добре и непрекъснатият разговор ме измори. Притесних се от вниманието на съседите, и реших да си дам почивка. Поне за десетина минути. Свалих от ръката си часовника (същият този Orlogin) и го подадох на малкия си син.

- Нали знаеш, колко са десет минути - попитах.

- Знам. Докато тази стрелка се премести до тук - посочи с малкото си пухкаво пръстче Младенчо.

- Така. Ако мълчиш и не задаваш въпроси десет минути, като отидем в София, ще ти купя часовник, и голям шоколад - става ли?

Целият вагон притихна. След по-малко от минута, малкият изстена:

- Не ти искам часовника! Не ти искам шоколада! Знаеш ли, колко е трудно да се мълчи!

Разнесе се бурен смях, две баби довтасаха с ябълки и бонбони, а аз искам, или не бях принудена да продължа безкрайния разговор с момчетата си.

Защо ли се сетих за това? Може би ми липсва времето на тези разговори. Момчетата ми вече са мъже. Рядко могат да отделят време за дълги разговори с мене... Сега разбирам, колко е трудно да се мълчи! А часовникът вече не може да измери времето между два разговора. За тази цел ми трябва календар...