събота, 6 февруари 2010 г.

Шоколад?

Това мое "творение" е част от състезанието BLOG CHALLENGE, по инициатива на Пламен от Блогатство.
Победител в BLOG CHALLENGE № 1 е

БИСЕР ВЪЛОВ

http://biservalov.net/
Победител в BLOG CHALLENGE № 2 е ДЕСИ БОШНАКОВА http://boshnakova.com/

Моля, оставете тук вашите коментари, и гласувайте с бутона Свежо!


***


В края на лятото, с баща ми попаднах на таляна - талян, или далян се нарича място, където на колове в морето са закачени мрежи. В тях се заплитат пасажи преминаваща риба - хамсия, цаца, сафрид, а и по-едри - скумрия, паламуд (докато още ги имаше)... На каменистия бряг рибарите - обветрени необръснати мъже бяха си спретнали колиба, пред нея огнище. Всичко ми беше интересно. Голи до кръста те газеха из водата с високите си ботуши, някои с лодките отиваха навътре до коловете и ми изглеждаха, като магьосници. Разказваха ми страшни случки и високо се смееха на въпросите ми. Чичо Арто свиреше на китара и мрънкаше някаква протяжна песен, а аз обикалях наоколо, откривах изумителни съкровища сред камъчетата изхвърлени на брега. Возиха ме и с лодката, направиха ми шапка от огромни листа, разрешиха ми дори да държа шиш с нанизани риби над огъня. Влачех излъскани от водата сухи коренища със странни форми. Някои отиваха направо в огъня, други възрастен рибар, чието име вече не помня грижливо прибираше в колибата.


После те щяха да се превърнат в птици, хора, животни, които бяха подредени по лавиците излъскани, лакирани. Подари ми направен от него делфин и ми разказа красива история за това, как делфините спасявали хората. Привечер от лодката разтовариха уловената риба. Една част я отнесоха с раздрънкан пикап, а от това, което си оставиха възрастния рибар направи най-вкусната рибена чорба, която съм яла. Бях злоядо дете и баща ми се радваше на апетита ми.
Години след това, съм се чудила, защо толкова ми е харесала - дали заради деня, прекаран на чист въздух и изобилието на впечатления и емоции, или заради самата чорба.

Вече порастнала, заведох компанията си на остров Болшевик - сега Св. Анастасия. Пазачът на фара беше приятел на баща ми. Всяко лято прекарвахме там десетина дена и ми се зарадва, като на свое дете. Баща ми и приятелите му вече не ходеха там. Островът - пуста скала беше станал още по-самотно място за него. Бай Атанас - така му казваше баща ми, (за мен беше по-скоро дядо Атанас) ни посрещна, настани ни и се чудеше как да ни угоди. Разказах му детския си спомен и той само се подсмихна, събра си такъмите в лодката и каза да не се притесняваме, ако се забави. Цял ден се препичахме по скалите, плувахме из кристалната вода - на плажа водата вече не беше такава и всички бяха във възторг. Извадихме купища миди, пекохме ги на тенекията, която дежуреше на мидения плаж до кея. Миден, защото нямаше грам пясък - целият бряг е обсипан с мидени черупки.
Късно следобед бай Атанас триумфално се завърна. Помогнахме му да изтегли лодката и да свали две кофи пълни с още потрепваща риба - платики, преливащ във всички цветове на дъгата змарид, малки сафридчета, черни дебели попчета и няколко по-едри риби.
Запалихме огъня в старото огнище, от някъде се появи чугунено котле, в което водата бързо завря. Бай Атанас пъхна вътре почти всички дребни рибки. Когато се развариха, донесе стара, разкривена цедка и още едно котле. На мен се падна честта да претрия през цедката разварените рибки. Мътната гъста течност пак поставихме на огъня. Момчетата мъкнеха изхвърлените в задната част на острова от морето клони и коренища, поддържаха огъня, а бай Атанас с гордост ми показа градинката, която беше успял да направи зад сградата на фара в тази камениста почва. Изровихме няколко моркова, откъснахме листа целина и девисил, от една торба извади няколко картофа и омекнали домати. Всичко това едро нарязано също влезе в котлето. Големите риби почистени и обезкостени, нарязани на едри парчета ги метна във врящата чорба, когато зеленчуците бяха омекнали. В голям, бакърен тиган с дълга дръжка запържихме лук, който рязахме на смени, защото беше много, лютеше и дружно плакахме около него. Врящата в мазнината лучена смес се поръси обилно с червен пипер, и с нея "кавърдисаме" чорбата. Дафиново листенце, счукани зърна черен пипер и препечени на огъня сухи люти чушлета добавиха към ароматите нещо, от което вече всички огладняхме. Това, че хлябът е стар и се рони въобще не ни пречеше. Сърбахме от алуминиевите канчета, от лютото (или от дима на догарящия огън) очите се насълзяваха, и нямаше нищо по-вкусно на света! Гъста, плътна, ухаеща на море, подправки и дим, чорбата бързо свърши. Градът отсреща вече се очертаваше като наниз от премигващи светлини. Чуваше се само плисъкът на вълните и пукането на огъня.

Шоколад ли! Нееее. Не искам шоколад. Искам да се върна там, на топлата пуста скала, под звездите, да гледам притихналото море, и да посръбвам от онази чорба...



18 коментара:

  1. "Шоколад ли! Нееее. Не искам шоколад. Искам да се върна там, на топлата пуста скала, под звездите, да гледам притихналото море, и да посръбвам от онази чорба..."

    И аз не искам шоколад и аз искам да изживея този спомен.

    ОтговорИзтриване
  2. До сега нито един шоколад не е оставил в мен незабравим спомен. Приятелите около огъня,китарата,непринудения весел разговор на скалата в морето или на поляната в гората това помня и не ще забравя!
    Поздравления за този прекрасен блог!

    ОтговорИзтриване
  3. Искам и аз от рибената чорба,изглежда много вкусна.

    ОтговорИзтриване
  4. Поздравления за блога,Нина.Незабравимите мигове от детството,морето и любимите хора.

    ОтговорИзтриване
  5. Завладяващо и въздеѝстващо...Аплодисменти

    ОтговорИзтриване
  6. Много красив разказ!!! Чудесен е!!!

    ОтговорИзтриване
  7. Докато огънят, на който къкри тази вълшебна чорба, гори, няма как човек да бъде самотен!
    Поздравления, Нина, за този толкова жив и топъл спомен!

    ОтговорИзтриване
  8. Много завладяващо. Хареса ми!

    ОтговорИзтриване
  9. Естествено и завладяващо! Поздравления за живия разказ, който усетих все едно и аз съм била там.

    ОтговорИзтриване
  10. За мен е доста непознато усещането за вечер край море и рибена чорба, но топлите човешки отношения и обичта към майката-природа са част от живота ми...От вашия текст лъха голямата Ви доброта, това много релаксира читателя....чета ви с удоволствие и интерес! Хубаво е, че споделяте всичко това с нас...Добротата ви е и много мъдра, много искрена, близка, неподправена...Благодаря от сърце!

    ОтговорИзтриване
  11. Страхотно е..за миг се пренесох на това чудно място и....неееее..не искам да чувам за никакъв шоколад..

    ОтговорИзтриване
  12. браво. страхотно е. здраве и много положителни моменти да има около теб и близките ти. асен алеков

    ОтговорИзтриване
  13. Чудесно! Носталгия! Толкова омайно разказва Нина Гордиюк

    ОтговорИзтриване
  14. Руми Димитрова4 декември 2010 г. в 11:02

    оооо, и аз не искам шоколад... искам чорбаааа :)))))

    ОтговорИзтриване
  15. НИНКА, И АЗ НЕ ИСКАМ ШОКОЛАААД!!!
    ТИ СИ НЕНАДМИНАТ РАЗКАЗВАЧ!!!
    ОМАЙВАШ!!!
    ДИМА ТЕ ПРЕГРЪЩА!!!

    ОтговорИзтриване