Хванахме се за зелено

Вчера видях за пръв път цъфнали кокичета пред един блок.

Баба ни баеше с първото кокиче - обикаляше с него по личицата ни и нашепваше - кога у куче рога, тогава у тебе болест - така три пъти, а на четвъртия чукваше с кокичето по нослето.

Не се стърпях и си чопнах едно, та баях на всички у дома. Дори на котарака.

КУДКУДЯЯЯК

Понякога се чудя – от къде това самочувствие у някои хора. Умряла им циганката, та сами си се хвалят. Били незаменими, големи професионалисти, без тях другите загиват направо.

Преди години, имах такава колежка. В завод с 200 души персонал, икономическите отдели приютяваха близо 20 души. Повечето имаха работа не повече от три – четири дни в месеца и откровено се мотаеха. А тя – нееееееее. Тя цял ден разнасяше една папка напред-назад. Бюрото и – заринато с папки и листчета. В пет без пет подреждаше всичко и тръсваше къдрици с думите:

– Днес съм доволна от себе си!

Прав беше баща ми (лека му пръст) – празна бъчва гърми. Някои хора тихо и незабележимо вършат куп работа. Ръководството обикновено не забелязва това, а ги товари с все повече задачи. Други, свършат за пет пари работа и половин ден се хвалят. Обикновено биват забелязани и възнаградени. Тъй де, като в приказката – лъвицата ражда лъв, но никой не чува и не вижда това.

А кокошката сто грама яйце снесе и цял свят я чува като кудкудяка.

Да живее разнообразието!

Мислех, че дълго съм търсила работа. Бях изнервена от тъпи отговори, от липса на такива, от малкото обяви, от странно написаните такива. Оказа се, че на практика за месец се справих с въпроса.

Започнах работа във фирма на Слънчев бряг. Сутрин и вечер пътувам. Приятелки ме жалят – ах, как ще пътуваш всеки ден. Как, как – пътят ми е 40 минути. Автобусът ми спира на практика пред дома. Там – на 3 минути от офиса. Хе, в София някои хора пътуват доста по-дълго. То дори в Бургас, ако живее човек в Меден рудник, а работи в Славейков, пътуването може да се окаже по-дълго и мъчително.

Обичам да пътувам. А пътят е приятен. Вие се край морето. В първите дни сутрин беше мрачно и мъгливо. Валеше. Голи тъмни дървета помахваха с клони. В черно-сивия пейзаж тук там свенливо се подава късче зеленина. Дъждът потропва по автобуса. Отоплението пуснато. Монотонното потропване и полюшване ме унася. В просъница виждам сивото море, после къщите на малките градчета. Собствениците сякаш се надпреварват, кой ще боядиса къщата си по-нелепо. Комбинации от розово и жълто, лилаво и отровно зелено. До новата пъстра къща се гуши стара, измазана в сиво. Дворчета с подредени лехички, се редуват с високи зидани огради. В началото и в края на градчето задължително има поляна осеяна с отпадъци, торбички, по голите клони на крайпътните храсти се ветреят като пискюли раздрани найлони. Някъде там гордо крачи петел, заобиколен от няколко проскубани кокошки. Дръгливо куче лае по автобуса.

В стремежа си да бъдат различни, хотелчетата и новите къщи са странно еднакви – арки, шарения, заврънгулки, кули. Огромни транспаранти съобщават, че къщата е „фор сале” (както се шегува един приятел). Табели изписани на някакъв безумен английски, или още по-безумен руски дават да се разбере, че има свободни стаи, или че можете да закупите направо от строителя мечтания дом на първа линия до морето. Брееееее – всичко тук ще да е на първа линия! Да се смее ли човек, или да плаче. Поморие, Ахелой, Равда, Несебър – всички еднакви.

Неусетно идва моята спирка. Слизам и борейки се с дъжда и вятъра стигам до офиса. Топло, светло. Работният ден започва. Щастлива съм, че колегите са естествени, комуникативни, шефът също. Напарена от меко казано особените взаимоотношения в Своге, първите дни не смеех да се отпусна, но постепенно свиквам. Работата си е работа, но има време и за разговори, и за кафе, и да се засмеем на пусната шега.

От няколко дни времето се оправи. Сутрин се радвам на пламнали в злато и розово облаци, на морето, отразяващо слънцето, на все по-избуяващата зеленина. Шарените къщи са още по-ярки. А и времето минава доста по-бързо, защото вече не пътувам сама.

Тополите пред прозореца на офиса вече имат реси и бледозелени листенца.

Дали ще свикна с пътя и ще престана да му се радвам? За сега всеки ден откривам подробност, която ме изненадва. В автобуса негласно сядаме на едни и същи места. Така сутрин се радвам на морето и изгрева, а вечер наблюдавам другата страна на пътя. Тъй де – трябва да има разнообразие!

РАБОТА

Във връзка с десетгодишнината на JobTiger е обявен конкурс за истории, свързани с работата. ( http://blog.jobtiger.bg/2011/02/blog-post_21.html)

Кога си направих профил в JobTiger вече не помня. Защо го направих? За да намеря своето място под слънцето.

Все си мисля - какво ми липсва? Явно не съм във възрастовата група, към която е ориентиран сайта. Не всички мои работодатели ме обичат, но никой до сега не е казал, че не съм добър специалист. Ама видите ли, била съм бодлива. В какво се изразява тази моя бодливост? В това, че не правя компромиси със съвестта си.

Икономист съм. Комбинацията от знания и умения в областта на икономиката и тази на компютърните технологии ме прави и доста продуктивна. Въпреки това в последните 20 години опитите ми да намеря работа в голяма компания, където да използвам всичко, което зная, не се увенчават с успех. Получавала съм отговори от сорта - "Твърде висока е квалификацията Ви", "Възрастта Ви не е подходяща", "О, точно такъв човек ни трябва, но заплатата, която можем да ви дадем е..." Следва цифра, гравитираща към минималната за страната заплата. Там, където все пак съм започвала, или не са ми плащали на време и цялото възнаграждение, или са искали от мене да участвам в схеми противоречащи на законодателството, или ниската заплата ме е карала да търся нещо ново. Ясно, че при такива условия бързо се е стигало до песента "Развод ми дай".

Забавна история, казвате. Ако това може да е забавно, мога роман да напиша. Но не мисля, че е забавно. Тъжно е. Сега, след поредния опит, пак съм в процес на търсене. Пак пращам СV-та. Пак получавам отговори, които ме карат да се замисля, бих ли искала да работя във фирма, на която не и трябват хора с висока квалификация, или в такава, където плащат на главния си счетоводител по-малко, от колкото на общите си работници. От други дори отговор не получавам. Звъня по телефоните. Получавам оферти да се занимавам с МЛМ. Ровя из интернет. В поста си от юли 2010г ( http://nikolaewa.blogspot.com/2010/06/2.html) споделих за една порочна практика в мултинационалните фирми. Тя продължава и до сега. Нищо ново под слънцето.

Честит рожден ден на JobTiger.

Оставам с надеждата, че някъде има хора, които искат да намерят не човек, който да архивира отминали събития, а анализ, точна представа за процесите във фирмата, главен счетоводител, който да им бъде помощник, а не поредния човек, на който трябва да плащат (сиреч необходимо зло).

УСЕЩАНЕ ЗА ПРОЛЕТ

Вчера се разходихме с моята половинка из околностите на Бургас. Колко е хубаво да отидеш на познати места! Беше ми интересно и приятно да скитам из планината над Своге, да откривам нещо ново, да се наслаждавам на гледките. Но тук се чувствам у дома. Имаме любима полянка, с чешмичка. До нея огромни разкривени дървета, рекичка. Все още всичко е голо, но младите филизи, набрали сок червенеят от напрежение и се катерят към слънцето, заобикаляйки старите, обрасли с мъх клони. Върбовите вейки, жълто зелени също са готови след седмица - две да разпуснат листенцата си. По върховете на тополовите клони пъпките са станали рошави и аха да се разперят. Седмица слънце и няма дори спомен от смръзналия се пейзаж. А полянката пъстраааааааа. Минзухари, лютичета. Под миналогодишната шума прорастнал жълъд. Цъфнала дрянова клонка ме шибва - виж мееее! На връщане виждам още празно щъркелово гнездо, а над езерото пеликани и летящ щъркел. Красота!

СБОГОМ МОЯ (НЕ)ИЗВЕСТНОСТ

Провокирана от поредното блогърско предизвикателство, реших и аз да се включа. За пръв път участвам в конкурса на компанията Prestigio за блогърска публикация под заглавието „По пътя“. Наградата е GPS навигация Prestigio GeoVision 5500BT, а за да я спечеля, се нуждая от вашите коментари тук. Благодарности на Василена Вълчанова за лично отправената покана да се включа в конкурса.

Три месеца, след като тръгнах на среща с неизвестното, реших, че е време да се разделя с него. Дали сбърках, че тръгнах? Сега ще се опитам да направя равносметка.

Своге. Прекрасно малко градче, скътано в гънките на планината, следващо склоновете и. Пръснати по баирите квартали със звучни имена - Дренов (с ударение на О), села носещи легенда в имената си - Свидня (красива легенда за любов, която някога ще ви разкажа)...

Попаднах във фирма, за каквато съм мечтала. Няколко дейности. Предизвикателство за всеки икономист. Е, заварих доста объркано счетоводство, но положих усилия да изправя повечето допуснати грешки и недоработки. До тук - добре. Ноооо имаше и едно голямо НО! Собствениците плащаха когато се сетят и колкото им се откъсне от сърцето. А то, сърцето им ама хич не искаше да откъсва.

Срещнах интересни хора. Научих много истории, плачещи да бъдат разказани. И ще ги разкажа - някога. Но - пак има НО! На работа колективът се състоеше предимно от некомуникативни хора. С такива трудно се работи.

Това беше изгледът, с който започваше денят ми. Високо дърво, протягащо клони току срещу прозореца ми на третия етаж. Насреща, през мъглата се виждаха склоновете на планината, а зад тях се опитваше да пробие облаците зимното слънце. Направих няколко похода из планината, издебвайки хубавите дни - а такива тази зима имаше. Напих се с красотата планинска, нахраних се с гледки спиращи дъха. Попълних сбирката си от хубости със снимки, направени не с моя телефон, а с хубавите апарати на приятелки. Ноооо - сетихте ли се - пак има НО! Доста дни се наложи да гладувам и да се тревожа, че не мога да изпратя на семейството си парички. Защото и аз не бях получила.

Така дойде решението. Поставих въпроса пред ръководството ребром - ще направя годишните отчети, но ако ми платите и си отивам. Платиха. Направих отчетите. Взех си сбогом с малкото хора, за които ще тъгувам и поех обратния път.

Ето го - дългият снежен път към дома. До София покрай дефилето на Искъра. Реката, която видях и ядосана, бурна, и спокойна. Реката, която мечтаех да видя заобиколена със зеленина. Реката, където снимах гордо семейство патета. Дано пак се върна при тебе, Искъре! Просто така - на разходка! После, разбитото околовръстно. Ледът и снегат малко за загладили изровения от тежките камиони път, но пак си друса и нашето малко возило

подскача и ръмжи.

Най-после поемаме по любимия ми подбалкански път. Заснежени склонове. Дървета като в призрачен сън - целите бели, сякаш са декор за приказка. Забелязали ли сте - обратният път винаги е по-дълъг. Пътуваш, пътуваш, очакваш да стигнеш, а пътят все не свършва! Редуват се градчета, села знаеш кое е следващото населено място, но ти се иска да си доста по-напред. Билбордове с правописни грешки, странни табели, светещи надписи "КАЗИНО" в пусти села, където нито един комин не пуши. На Козница, въпреки студа и снега моят приятел - продавачът на домашно сладко пак е излязъл. Не, не го познавам. Но ми е приятно да видя, че е там. Спираме. Той мигом излиза от колата и застава до писаната каручка, на която са наредени бурканчета, надписани с маркер по капачетата. Б - тоест боровинки, Я - горски ягодки, боров мед, пчелен мед, къпини. Всичко има. Вземам две бурканчета с дъхаво сладко от горски ягоди.

По традиция спираме до крайпътното заведение преди Мъглиж. Гозбичка, с дъх на домашно. Водичка. Кафе. И пак поемаме. Наближаваме Карнобат. Най-после! Ще се качим на магистралата и сед малко сме в къщи. Да, ама не. Магистралата затворена. Имало снегонавявания. И защо са я направили! Цяла зима все е затворена. Минаваме по стария път. Вече мирише на море. Ето ги светлините на родния ми град. Светещият кораб до хотел "Мираж", и вече съм у дома. Посреща ме котаракът Том. Здравей, коте!

Сбърках ли? За добро ли беше? За зло ли? Не мога да преценя още. Радвам се, че съм си у дома. За сега това е добро. А утре? Утре ще започна пак да търся работа. Сбогом (не)известно, и здравей ново НЕИЗВЕСТНО!

ЗИМНО УТРО

– Мамоооо. Мааамооооо!
– Кажи, Мите! – Младата жена задъхано влезе в стаята. На леглото до прозореца неутешимо плачеше малкото и русо момченце. От плача хернията му беше станала колкото малка ябълка. Избърса мокрите ръце в престилката и го гушна. – Мама трябва да измие чинийките и да опере дрешките. Недей! Спри да плачеш! Виж – зайчето иска да яде. Хайде да го нахраним. Сложи го в камиончето!
Детето се заигра и тя тръгна към вратата.
– Пак ще плача! – каза решително детето.
– Какво да направим, за да не плачеш? Виж – вън вали. Не може да дойдеш с мене! Ще се разболееш!
– Ако пееш, няма да плача.
– Добре! Коя песен да ти пея?
– За патето!
Ина затътри старите чехли към другия край на двора, където почти до улицата беше чешмата и запя: „Жълтоклюно патенце, я ела насам...”. Застана с гръб към улицата, за да не вижда удивените погледи на редките минувачи. Дъждът се стичаше по косата и. Мократа жилетка, залепнала за гърба и студенееше. Водата в легенчето беше почти изстинала, ама реши да не се връща за топла. Рискуваше да предизвика нова буря от сълзи. След патето, запя за зайчето, после за панталонките, накрая бодро припяваше „Тих бял дунав”. В моментите, когато спираше, за да си поеме дъх, се чуваше тънкото гласче – Ще плачаааааааа.
– Ей, комшията сигурно добре се е отчел – я как си се разпяла в дъжда. – прозвуча мазния глас на дебелата съседка.
Не обърна внимание на задявката. Изплакна последните дрешки на детето и понесе легените. Първо този с измитите съдове, после другия – с дрехите. Нареди ги на сушилника над печката и започна да се преоблича. Метна мокрите си дрехи на стола и разреса дългата си коса. „Трябва да си слагам нещо на главата друг път. Това руно до довечера няма да изсъхне” – помисли с досада тя. Сплете две рехави плитки и премести тенджерата със супа в края на печката. Седна до детето и го загледа – то товареше кубчетата си в камиона. Редичката му руса косица, настръхнала като патешки пух винаги я умиляваше.
Отвън дъждът продължаваше да плиска. И кога ще свърши тази зима! Взе книгата и се пренесе в друг свят – пълен със слънце.
– Мамоооооо, виж! – детският глас я извади от унеса.
Май трябва вече да го нахраня – помисли тя и бавно стана. Пъхна нова цепеница в печката и се загледа в пламъците.