четвъртък, 3 март 2016 г.

3 МАРТ

Искаме, или не, телевизорът стана част от живота ни. Поне сега има много канали и мога да избирам, какво да гледам. Напоследък често гледам Травел ченъл. Имат няколко поредици – Загадки в музея, Загадките на паметниците и пр. Гледам и се чудя. Показват някакъв артефакт, или музей, разказват историята му – история на стотина двеста години. История, свързана с предателство, грабеж, шпионаж, изобретение... Но каква гордост лъха от всичко. Направено хем атрактивно, хем разказва за миналото. Лошо, или хубаво то си е тяхното минало и някой разказва за него. С гордост.

На днешния ден е модерно да се говори за патриотизъм. Някои музеи щедро допуснаха ученици и учители (с карти за принадлежност към съответната група) безплатно до експозициите си. Лелеее! А колко учители и ученици групово в почивния ден ще отидат? Нямаше ли да е по-добре да е достъпно за всички, за да се стимулират мама и тате да заведат децата?

Имаме музеи и експонати, които са не просто НАША история. Те са СВЕТОВНА история. История на цивилизацията. Но като изключим пътуващите златни съкровища, май светът дори не подозира за съществуването на другите.
Плачем за туризма – запада видите ли. Защо вместо стотици хиляди за изработване на лого приличащо на пържено яйце, за имитация на нестинарски игри върху нарисувано огнище не се инвестира в направата на такава поредица. За Македония и Черна гора в същата телевизия се въртят рекламни клипове, възхваляващи природата, историята, кухнята. Не говоря за другите държави. За съседите, които не са по-богати от нас.
Патриотизмът не е просто дума. Има една руска песен – от къде започва Родината? Вместо да показваме във филмите псуващия Левски, да писателстват някои хора, че е нямало Баташко клане, да отричаме всичко в миналото си, мисля, че отдавна е време да покажем историята такава, каквато е в музеите ни. За да можем вместо да се делим на червени, зелени, пембяни, фоби, фили, да можем да кажем – аз съм БЪЛГАРИН. Наследник на древна култура. Не просто жител на територия.

Май се размечтах...

петък, 12 февруари 2016 г.

СРЕЩА С ДЕТСТВОТО


И друг път съм казвала, че съм късметлийка. Имах прекрасна баба, имах прекрасен баща, имах прекрасни учители.
Преди няколко дни по телефона ми се обади учителката ми от първи до четвърти клас. Покани ме на гости. Много се развълнувах. В уречения ден, стиснала букетче в ръката застанах пред вратата и. Посрещна ме ТЯ – моята учителка. Тази, която петдесет години след като съм завършила, ме помни, интересува се от съдбата ми.
Винаги при възможност съм посещавала и нея, и класната си до 8 клас. Когато децата бяха малки, ги водех със себе си. След едно такова посещение вървим и забелязвам, че те са умислени, шушукат нещо.
-         Какво става? – питам – Доскуча ли ви. Ей сега ще отидем в парка.
-         Не, мамо – отговаря ми малкият – говорехме си с батко и се чудим. При коя от нашите учителки сега, бихме могли да отидем така след време, и да си говорим, както вие си говорехте.
Не можах да им отговоря.
И този път си приказвахме за живота, за работата, за децата ми, за нейните деца и внуци. За всичко, за което можете да се сетите.



Е, не съм ли щастлив човек!

сряда, 6 януари 2016 г.

Сняг в Бургас

Сняг в Бургас. Винаги, когато завали се сещам за една снежна зима. Аз в девети клас. Сестра ми - в първи. Сняг. Задържа го цяла седмица. В неделя баща ми предлага снежно приключение. Парче мушама за маса (за ужас на баба ми), екипирани с шалове и шапки, и хайде на булеварда. (За незнаещите така наричахме Морската градина) Там - пълна програма. Пързаляне с мушамата по стръмните алеи към моста, снежен човек, бой с топки, снежни ангели, борба в снега. Прибрахме се мокри, поизмръзнали, но безкрайно щастливи. За разлика от сега, тогава снегът ме радваше. Интересното стана на другия ден. Влизам в гимназията сутринта и там на вратата ме чака учителката ми по български. Възрастна, според гледната ми точка тогава. Гневна, ме хваща за яката и ме води при директора. Там младата ми тогава класна стои като наказана и гледа надолу. Та започва една тирада - каква комсомолка съм, как безобразно съм се държала - търкаляла съм се с някакъв младеж в снега и дори добър ден не съм казала.
Опитах се да се защитя, че предния ден не съм излизала с младежи и сигурно е станало объркване, защото съм била със сестричката си и баща си в парка.
Това предизвиква още по-голяма буря. Хвърчи слюнка, викове. Директорът звъни на баща ми. Той пристига бързо, защото обикновено го викаха, когато съм пострадала - бутнал ме мотор, наранили ме с нож докато разтървавам биещи се - абе все такива работи. Но пристига облечен подобаващо - с лоден, мека шапка.
Учителката ми повтаря репертоара. Пени се, а баща ми насърчително кима с глава. Накрая, изчерпана учителката ми млъква, а баща ми доверително я подхваща под лакътя и пита - извинете, този младеж с кожено яке ли беше? - ДА - И с таке? - ДА - О, къде бих могъл да Ви почерпя за комплимента! Този младеж бях аз!
Класната, зачервена от напъна да не се разсмее ме изтиква навън.
Е, след половин час цялата гимназия знаеше (показано с действащи лица) за случката.
Та винаги, когато завали сняг, се сещам за това. Май между живите останах само аз. Лека им пръст на останалите участници в историята. Дали при тях вали сняг?

четвъртък, 31 декември 2015 г.

В очакване на 2016

       През изминалата 2015 година хубавите дни бяха малко. Не беше добра с мен, годино! Но пък научих много. Получих помощ и подкрепа от хора, които познавам само виртуално. Бях предадена от хора, които мислех за приятели. Повече плаках. Малко поводи за радост имах. Не съм от ревливите. Дали от умората, или от възрастта съм станала лесно ранима. 

     Какво си пожелавам за Новата? Работа. Тъжно е да се чувстваш безсилен и ненужен. Не искам да е така. Дано 2016 ме изненада с добро. 

      На всички приятели пожелавам да са здрави. Да получат онова, което им е нужно. Да плачат само от радост. Да имат поводи за радост, за усмивки, да са щастливи. И дано 2016 давайки им това, не забрави и за мен. 
ЩАСТЛИВА И УСПЕШНА НОВА ГОДИНА ЗА ВСИЧКИ!

неделя, 1 ноември 2015 г.

Ден на народните будители

В живота на всеки човек има хора, които са го променили към добро. Аз съм щастлив и богат човек. Не стига, че имах най-прекрасния баща, най-мъдрата баба, най обичащият дядо, ами по пътя си срещнах и много Учители. Да – с главна буква. Благодарение на тях научих много. Благодарение на тях станах човека, който съм. Стоянка Николова, Радка Памукова, Калева, Станчева, Петков,  Василева, Тасев. Мога още дълго да изреждам. Те формираха не едно поколение. Част от тях вече не са между живите. Но винаги ще си ги спомням с любов. Те са моите образци за съвременни будители.

БЛАГОДАРЯ ВИ!




събота, 29 август 2015 г.

ПРИКАЗКА ЗА СТОМНАТА

Имало едно време велик майстор грънчар. Измайсторил майсторът стомна. Не била шарена, писана като другите. Била обикновена. Кафява. Дръжката и дори била леко несиметрична. Хората се чудели – такъв майстор, а направил толкова проста съдинка. Няма да посегнеш към нея, когато на рафта са подредени лъскави, с преливащи във всички цветове шарки, идеални стомни. Но майсторът знаел, че тази стомна наистина не е като другите. Тя имала тайна. Можела да дава радост на тъжния, лек на болния, добрина на лошия, прохлада в жегата, топлинка в студа.
Тръгнала стомната по света. Нейният свят не бил голям. Не я слагали на лично място. Не я показвали на изложби. Но който се докоснел до нея, искал да бъде винаги негова. Ползвал качествата на скромната стомна и се радвал.

Минали години. Стомната се ожулила, дръжката – онази, кривата се откършила. Имала вече и пукнатини, но продължавала да раздава радост на тъжния, лек на болния, добрина на лошия, прохлада в жегата, топлинка в студа. Само дето вече все по-рядко някой посягал към нея. Било неудобно да я държат, да я носят, а и как да я сложиш на рафта – съвсем няма вид. Така си седяла тъжната стомна в дъното на един долап и чакала, кога някой ще я вземе и ще може да му даде от своята добрина. И сега чака. 

събота, 6 декември 2014 г.

Троен празник

Имах нужда да се успокоя преди да пиша. В петък преживях празник три в едно. Най-малкото ми дете се дипломира. Бакалавър. Журналист.
Докато гледах празничната зала на Университета, през ума ми минаха толкова мисли.
1978г. Получавам известие, че след седмица ще дават дипломите ни. Трябва да се явя в... часа... Да, ама аз в момента съм в болница с първото си дете. В процес е уточняването на диагноза. Има няколко и не знам коя от тях е по-малко страшна. Празникът мина без мен. Взех си дипломата няколко месеца по-късно от канцеларията. Следващият път, просто нямах възможност да отида до София. Изчаках командировка и тогава си я получих. Пак без шумотевица, без празник.

Стоя в залата и сякаш това е троен празник. Музиката, светлината, моето малко момиче в тога, речи. В мислите ми и аз съм в тога, и аз пърхам. Тайно си поплаках. Много се радвах. Вълнението ми дойде в повече. После рязко приземяване – трябва да тичам на работа. Днес гледам снимките и пак ме връхлитат мисли. Не ми беше лесно. И на детето ми не беше. Работи, учи, завърши с отличен. Завърши това, което поиска. Ех, защо не е жив дядо ѝ, да се порадва...

На добър час, мъничка! Бъди все така упорита. Преследвай мечтите си. Те са големи. И ти си голяма. Ще ги реализираш. Знам! Бъди щастлива!