НЕКА ДА Е ЛЯТО

Тази седмица пак съм победител в седмичния тур на BLOG CHALLENGE. Трябваше да измисля новата тема. През прозореца ми нахлува слънцето, но навън е хладно. Писна ми от дългата зима, от хладната пролет. Искам да е топло, прозорецът ми да е широко отворен. Пропуснах миналото лято. Не можах да му се порадвам, заета с проблемите си. Това лято няма да пропусна! А междувременно - ето ви спомен за едно отминало лято. Ако ви хареса, оставете тук коментар. Ама подписан! Гласувайте и с бутона Свежо!

Не знам, кое ме събужда – свежият полъх от прозореца, или тревожния „разговор” на ранобудните гларуси... В стаята вече се носи аромат на ванилия, на току-що сварено мляко, на кафе... Мама Жени тиихичко ходи напред – назад и приготвя закуската. През другия прозорец се чува гъргоренето на гълъбите – гу-гу-гууук. Трябва да стана, а не ми се иска. Ставам! Не, не, още мъничко. Бодливия мустак на баща ми ме гъделичка по носа.

- Нунаа. Ставай!

Няма как. Отварям очите и се протягам. Сестра ми вече тупурка с дебелите си крачета и се мята върху мен. Хваща плитката ми и започва да ме гъделичка, завирайки крайчето и в носа ми. Мама Жени я вдига и отива с нея до чешмата – Светлана пищи, чешмата шурти, аз се измъквам от кревата и шляпам боса, за да се измия.

- Не ходи боса! – мърмори мама Жени.

Всички сядаме около масата. Денят започва. Бухтички, мляко, дъх на кафе, което на нас – децата е забранено, но аз успявам да издебна и да топна бухтичката си в чашката на баща ми. Светлана пищи – Нина пие кафеее. Баща ми ме гледа стого, но аз вече познавам дяволитото помръдване на мустака и смешинките в очите на баба ми. От вън се чува свирукането на тайфата: „Звездичке, моя сребърна, звездичке”. Поглеждам към баща ми – може ли да изляза.

- Вземи и детето – обажда се баба ми – и аз обречено започвам да обувам сандалките на сестра си. Мама Жени ме настига до вратата и пъха в ръцете ми фунийка с бухти – като огладнеете на плажа. Във фунията има бухти за цялата група. Тежи, но я пъхам в мрежата с резервни гащета за Светлана и голям чаршаф, на който ще седим всички, докато играем на "магаре", с картите на Янчо.

И другите водят сестричките си. Това донякъде ме успокоява. Няма да ми се смеят. Просто трябва да внимавам моята сестричка да не натъпче пясък в устата на някое друго дете, да не изхвърли дрехите ни във водата, да не побегне сама на някъде. А това никак не е лесно. Тя е изобретателна и доста агресивна.

Плажът се дели на две части. Едната – новият плаж е подравнена, осеяна с чадъри, продават сладолед, лимонада, царевица и други гевезелъци. Ноооооо – трябва да си купиш билетче. А стотинките за билетче могат да се икономисат и вечерта да отидем на кино. За това ходим на „нашето място” – стария плаж, под бункера. Пясъкът черен. Камъчета, мидени черупки, излъскани от морето стъкълца и... празен. Никой не ни се кара, че бягаме, замерваме се с мокър пясък, ровим огромни дупки. Срещу мястото, където струпваме багажа, е канарата. На двадесетина метра след шамандурата, където вече дъното не се вижда дори, изведнъж може да се стъпи на обрасла с меки водорасли скала и водата ти стига до кръста. А като се гмурнеш – отдалу пълно с миди. Вадим ги, пълним мрежа и после ги печем на тенекия.

Играем на клечки – подредени в редица клечици, които се мъчим да съборим с плоско камъче. Правим огромен дворец, но повече от всичко киснем във водата. Светлана панически се бои от нея – водата ме пипа! Това до някъде е добре, защото не се налага да я пазя докато ние плуваме. И така докато един ден не изхвърли всички дрехи в морето, а после я гоних с мокра рокля почти до дома. Беше си тръгнала, ядосана, че е сама. От тогава внимавам, да не е много дълго без компания. И Фанчето има сестричка, на възрастта на Светлана, но Дидка е просто ангелче в сравнение с моята сестра.

Мидите, бухтичките, набраните по пътя зелени сливи вече са изядени. Слънцето припича и бавно тръгваме обратно.

Лято. Лятото на моето детство. Не мога да го върна. Но все пак лятото е любимия ми сезон. Нека да е лято!