Петък – 22 май 2009г. Благодарение на това, че съм в болнични, гледам „Часът на мама” по БТВ. Гледам го вече втори месец. Днешната тема ми е много близка. Майка съм на три деца. Едва ли ще кажа нещо ново. Просто искам да споделя МОЯТА история.
Имах прекрасен баща, който ми беше приятел, учител, изповедник... Баба, която беше приятел, учител, изповедник, утешител... В ранното детство дядо, който беше също всичко за мен. Най-уютните ми години са там – в детството. Не просто като жалба за младост, а като време, в което съм била разбирана, обичана, закриляна. В училище, пак имах късмет. Късмет, да попадна на учители, които не се мъчеха да ни затворят в „матрицата”, а даваха простор на мисленето ни, на поривите, даваха ни не само знанията от учебниците.
Първо дете. Родено през 1975г. Докато беше бебе прочетох книгата на един руски педагог, развиващ теорията за „изпреварващото обучение”. Вече не помня името му, нито заглавието на книгата. Но идеята много ми хареса. Украсих стаята в която живеехме с с изрисувани картони, на които имаше пилета, патета, зайци, рибки. До всяка картинка – написано – РИБА, ПИЛЕ, ПАТЕ, 2+2=4 и прочие. Под тези картони, залепих бели картони, на които не просто разрешавах, а насърчавах рисуването. За всеки от героите, разказвах приказки, пеех песнички, прожектирах филмчета – помните ли онези странни апаратчета. В резултат, след втората година, детето сочеше на улицата табели – мамо, мамо – РИБА!!! На 4г вече четеше. И тук, ми се случи немислимото! Детето се разболя. Поради липса на информация от таткото, не подадох такава, за наследствена обремененост и лекарите на база симптоматика поставяха една след друга диагнози, една от друга по-страшни. Научих се да се радвам на всеки ден, в който то – моето първо дете се събуждаше, на всяка минутка в която диша. Според една от диагнозите можеше всеки момент да му е последен, и никаква надежда да премине през пубертета. Дойде време да ходи на училище. Не желаех да се разделям с него, за да го пратя в специализирано училище, пък и нямах доверие в този вид институция. До трети клас се справяхме. Заедно учехме, учителката му беше мила, внимателна, успяваше да го изпита без да му нанесе травми. По тогавашната система в 4 клас – вече следващо ниво на обучение, много учители, много предмети... И се започна. Една „учителка” насъска целия клас да му обяви бойкот, защото не можел бързо да каже правилото, а тя нямала време да се занимава с глупаци. За наказание му даваше по 40 задачи за домашно. Е, налжи се да се намеся, но злото беше направено. В резултат детето изпадна в 20 дневна кома, започна да заеква, а и до сега комуникацията му с непознати е нарушена. Когато трябваше да се запише в девети клас, се преместихме да живеем в Бургас. Обиколихме всички препоръчани за заболяването му (вече установено, но задълбочено поради неправилната терапия). Пред него ми обясняваха, че отказват да приемат документите му, защото бил... Намери се учител, който каза – какъв е проблемът – ще го вземем. Завърши гимназия с успех 4.67 – не всички здрави деца го постигат. Но травмата и у него, и у мен остана...
Втория си син родих през 1979г. И за него окачих картоните. Освен това докато учехме бавно и полека с баткото, той играеше наоколо и попиваше. На 5 години каза – искам с батко в голямото училище. И аз – горда, че детето ми чете, пише, умножава, реших, че е добре да му дам тази възможност. Записах го в първи клас, преди да е навършил 6 години. До трети клас човечето откровенно скучаеше. Изпитваха го като другите – тоест на неща, които бяха лесни за него. Заета с баткото, успокоена от отличните отзиви май пропуснах, че за да отбележи успех не му е нужно да се потруди и това щеше да се превърне в опасен навик, ако случайно не установих, че новите за него неща не се знаят. Наложи се да се намеся. Да бъда коректив на инерцията в училище – той е отличник.
През 1991г родих третото си дете – дъщеря. Друго време, имах възможност да работя у дома и да я гледам. Чух какви ли не приказки. Че ако не ходи на училище няма да се социализира, че там ги учели на нещо си... А аз пак декорирах къщата, заедно готвехме, пишехме на компютъра, пеехме, батковците четяха приказки, гледахме телевизия, видео филми, шиехме рокли на куклите. На шест и половина години я записах в предучилищна група в училище, защото била задължителна. Щом казват... И това ми дете попадна в матрицата. То можеше да чете, да смята, да прави апликации, да моделира, а там го караха да пише ченгелчета... Добре, че в първи клас учеха и английски, та все пак научаваше нещо ново.
И с трите деца се налагаше да компенсирам недостатъците на системата, да обяснявам, че учителите също са хора и имат своите недостатъци, правят грешки, но трябва да се уважават, защото малко от тях сами вдъхваха уважение у децата ми. А тази година – дъщеря ми завършва 11 клас не веднъж чух – за какво ходя на училище да си губя времето. Всеки втори учител им обяснява, че този урок не е включен в матурата, за това няма да се занимават с него. Цяла година учат за матурата, която ще е догодина!
Влезте в кое да е училище и вижте колко деца ходят на училище в 12 клас. Повечето работят, ходят по курсове, или откровенно мързелуват. Защо тогава е необходим този 12 клас. Вижте им учебниците. Ако идеята да има 12 клас е да се осигури работа на учителите, по-добре да останат по-малко, но качествени. И децата да не учат „за матурата”, а за да знаят. Защото тези, които не желаят да учат и сега не го правят, а на тези, които искат, не им се позволява.
Ако имаше законови възможности, с удоволствие бих спестила на децата си много травми, болка и загубено време. Но те порастнаха въпреки „матрицата”. Дано не ги е прекършила много! Дано пощади внуците ми!
Имах прекрасен баща, който ми беше приятел, учител, изповедник... Баба, която беше приятел, учител, изповедник, утешител... В ранното детство дядо, който беше също всичко за мен. Най-уютните ми години са там – в детството. Не просто като жалба за младост, а като време, в което съм била разбирана, обичана, закриляна. В училище, пак имах късмет. Късмет, да попадна на учители, които не се мъчеха да ни затворят в „матрицата”, а даваха простор на мисленето ни, на поривите, даваха ни не само знанията от учебниците.
Първо дете. Родено през 1975г. Докато беше бебе прочетох книгата на един руски педагог, развиващ теорията за „изпреварващото обучение”. Вече не помня името му, нито заглавието на книгата. Но идеята много ми хареса. Украсих стаята в която живеехме с с изрисувани картони, на които имаше пилета, патета, зайци, рибки. До всяка картинка – написано – РИБА, ПИЛЕ, ПАТЕ, 2+2=4 и прочие. Под тези картони, залепих бели картони, на които не просто разрешавах, а насърчавах рисуването. За всеки от героите, разказвах приказки, пеех песнички, прожектирах филмчета – помните ли онези странни апаратчета. В резултат, след втората година, детето сочеше на улицата табели – мамо, мамо – РИБА!!! На 4г вече четеше. И тук, ми се случи немислимото! Детето се разболя. Поради липса на информация от таткото, не подадох такава, за наследствена обремененост и лекарите на база симптоматика поставяха една след друга диагнози, една от друга по-страшни. Научих се да се радвам на всеки ден, в който то – моето първо дете се събуждаше, на всяка минутка в която диша. Според една от диагнозите можеше всеки момент да му е последен, и никаква надежда да премине през пубертета. Дойде време да ходи на училище. Не желаех да се разделям с него, за да го пратя в специализирано училище, пък и нямах доверие в този вид институция. До трети клас се справяхме. Заедно учехме, учителката му беше мила, внимателна, успяваше да го изпита без да му нанесе травми. По тогавашната система в 4 клас – вече следващо ниво на обучение, много учители, много предмети... И се започна. Една „учителка” насъска целия клас да му обяви бойкот, защото не можел бързо да каже правилото, а тя нямала време да се занимава с глупаци. За наказание му даваше по 40 задачи за домашно. Е, налжи се да се намеся, но злото беше направено. В резултат детето изпадна в 20 дневна кома, започна да заеква, а и до сега комуникацията му с непознати е нарушена. Когато трябваше да се запише в девети клас, се преместихме да живеем в Бургас. Обиколихме всички препоръчани за заболяването му (вече установено, но задълбочено поради неправилната терапия). Пред него ми обясняваха, че отказват да приемат документите му, защото бил... Намери се учител, който каза – какъв е проблемът – ще го вземем. Завърши гимназия с успех 4.67 – не всички здрави деца го постигат. Но травмата и у него, и у мен остана...
Втория си син родих през 1979г. И за него окачих картоните. Освен това докато учехме бавно и полека с баткото, той играеше наоколо и попиваше. На 5 години каза – искам с батко в голямото училище. И аз – горда, че детето ми чете, пише, умножава, реших, че е добре да му дам тази възможност. Записах го в първи клас, преди да е навършил 6 години. До трети клас човечето откровенно скучаеше. Изпитваха го като другите – тоест на неща, които бяха лесни за него. Заета с баткото, успокоена от отличните отзиви май пропуснах, че за да отбележи успех не му е нужно да се потруди и това щеше да се превърне в опасен навик, ако случайно не установих, че новите за него неща не се знаят. Наложи се да се намеся. Да бъда коректив на инерцията в училище – той е отличник.
През 1991г родих третото си дете – дъщеря. Друго време, имах възможност да работя у дома и да я гледам. Чух какви ли не приказки. Че ако не ходи на училище няма да се социализира, че там ги учели на нещо си... А аз пак декорирах къщата, заедно готвехме, пишехме на компютъра, пеехме, батковците четяха приказки, гледахме телевизия, видео филми, шиехме рокли на куклите. На шест и половина години я записах в предучилищна група в училище, защото била задължителна. Щом казват... И това ми дете попадна в матрицата. То можеше да чете, да смята, да прави апликации, да моделира, а там го караха да пише ченгелчета... Добре, че в първи клас учеха и английски, та все пак научаваше нещо ново.
И с трите деца се налагаше да компенсирам недостатъците на системата, да обяснявам, че учителите също са хора и имат своите недостатъци, правят грешки, но трябва да се уважават, защото малко от тях сами вдъхваха уважение у децата ми. А тази година – дъщеря ми завършва 11 клас не веднъж чух – за какво ходя на училище да си губя времето. Всеки втори учител им обяснява, че този урок не е включен в матурата, за това няма да се занимават с него. Цяла година учат за матурата, която ще е догодина!
Влезте в кое да е училище и вижте колко деца ходят на училище в 12 клас. Повечето работят, ходят по курсове, или откровенно мързелуват. Защо тогава е необходим този 12 клас. Вижте им учебниците. Ако идеята да има 12 клас е да се осигури работа на учителите, по-добре да останат по-малко, но качествени. И децата да не учат „за матурата”, а за да знаят. Защото тези, които не желаят да учат и сега не го правят, а на тези, които искат, не им се позволява.
Ако имаше законови възможности, с удоволствие бих спестила на децата си много травми, болка и загубено време. Но те порастнаха въпреки „матрицата”. Дано не ги е прекършила много! Дано пощади внуците ми!
Страхотна публикация! Браво! Но спасение от Матрицата няма. Или може би има, но както казва Оракулът "аз мога само да ти покажа вратата, ти сам ще трябва да минеш през нея". Имам предвид, че законодателно нещата няма да се променят и след 100 г., затова "спасението на давещия се си е лично негова работа". Някои се опитват да извадят от Матрицата децата си чрез т. нар. домашно обучение или по-популярно като ХРИСТИЯНСКОТО ДОМАШНО ОБРАЗОВАНИЕ В КЛАСИЧЕСКИ СТИЛ - ТРИВИУМ, но незнам дали не ги вкарват в друга... Според мен решението е в специализираните училища с индивидуален подход при обучението, но...
ОтговорИзтриванеИ една препоръка извън темата - понеже блогът е станал доста дълъг и се налага сериозно скролиране, може би ще е добре или да поставиш бутон за бързо връщане, или да показваш публикациите си съкратени, или да ограничиш колко от тях да се показват... Можеш да видиш "как" в Направи си сайт!.