Родова памет 1 - Мама Жени

- Горката госпожа… Три седмица не е спала. – каза Гретхен, докато завиваше задрямалата на фотьойла Хана, – а господинът пак е с онази…
Хана наостри уши без да отваря очите си. Дойката на малката Йожени и милосърдната сестра тихо си говореха. Детето, изтощено от тежката скарлатина най-после беше заспало здрав спокоен сън и тя за пръв път се отпусна, но този разговор, дочут в просъница я жегна. Прислугата винаги знае всичко, но никога нямаше да и кажат. Тя се досещаше. Съпругът и малко след раждането на дъщеря им тръгна на обиколка из именията. Младата жена усещаше погледите изпълнени със съжаление, чуваше шушукането, но не смееше да се обади. Веднъж чу през отворения прозорец, как старата графиня се опитва да вразуми безпътния и съпруг, но той се измъкна със смях и шеги от разговора. Сега от тихия шепот на двете жени чу всички унизителни подробности. Защо? Болестта на детето, старият фамилен лекар, шушукането, всичко се сливаше в замъгленото съзнание на младата жена. Слава Богу Женика ще се оправи… Но Йозеф…
Отвори очи – между тежките завеси се провираше палав пролетен лъч и блестеше в очите и. Придърпа пухкавия шал, с който я бяха завили. Погледна към детето. Женика спеше като ангелче. Малката остригана главичка се подаваше от шапчицата. Къдриците пак ще порастнат… Важното е, че е добре. Протегна ръка към бледото челце – беше влажно и прохладно Оправи завивката и решително се надигна. Застана пред иконата на Богородица. Сведе глава и горещо благодари. Молбите и бяха чути – детето оздравя.
Среднощният разговор на прислугата я накара да вземе решение. Тежко, необичайно, но то я успокои. Облече се, прибра непокорната коса и натисна звънеца. Гретхен влезе тихо и застина в реверанс. Хана тихо даде наставления за закуската на детето и излезе. Със стремителни стъпки влезе в своята стая и започна да сортира бижутата. Отдели своите и грижливо ги опакова. Не желаеше да взима нищо негово. Зестрата, която получи беше достатъчна и при скромния живот, на който беше свикнала, трябваше да стигне за няколко години. Повика стария Блум – верен на семейството и слуга. Дълго обсъжда с него подробностите от своя план. Беловласият достолепен иконом кимаше одобрително глава. Той обичаше Хана. Тя беше израстнала пред очите му. Весело, слънчево момиче, което пееше като ангел, свиреше на хармониум, рисуваше конете, прислугата, цветята и непрекъснато чуруликаше, от няколко години се беше превърнало в тъжна мълчалива жена. Това го огорчаваше и сега беше доволен да види пламъчетата в очите и. Да, ще и помогне!
Два дни по-късно покрит файтон напусна имението. Хана, облечена в скромна кафява рокля, без бижута и дантели, прегърнала заспалата Женика мислено се прощаваше със стария си живот. Накъде пътуваха не знаеше. Какво я чака? Мислите и се объркаха и задряма.
Пътуването беше дълго и изтощително за младата жена. Няколко пъти спираха в непознати градове. Отсядаха в малки хотелчета. Блум успяваше да намери прясно мляко, яйца и мек домашен хляб. Носеше кошници с плодове за Женика, а чистия въздух, възможността да потича из ливадите от ден на ден преобразяваха малката. От бледо прозрачно същество тя се превърна в розовобузесто чуруликащо дяволче, което неуморно гледаше през прозореца на файтона, пееше с птиците, радваше се на пеперудите.
В началото на есента пристигнаха в Плоещ. Обляният от слънце площад, пиршеството от багри в короните на дърветата плениха Хана. Скоро намериха малка къщичка с широки прозрци и се заселиха там. Беше достатъчно далеко. Тук Йозеф нямаше да ги намери. Идваше зима и това място – тихо и уютно им се стори подходящо за бъдещия живот.
Старият Блум носеше глина и Хана дълго моделираше – ту главата на Женика, ту някоя жена, видяна на пазара. Рисуваше с въглен, защото тук дори нямаше от къде да си купи бои. В дългите вечери бродираше и плетеше дантели. Блум успяваше да ги продаде на местните кокони и така допълваха малкото останали след покупката на къщата пари.
Коледа посрещнаха тихо. За празника тя приготви нова рокличка за детето, а за себе си прекрои старата. Украси я с панделки и дантели. Застанала пред огледалото, си обеща, че следващата Коледа ще бъде шумна и весела.
Животът в малкото градче течеше бавно. Хана вече говореше и пишеше на румънски. Това и даде възможност да контактува с повече хора. Около Великден вече приемаше местния елит в салона си. Направи кръжок по ръкоделие и младите девойки от градчето се надпреварваха с изработените под нейно ръководство дантели.
В един пролетен ден Хана се разхождаше с Женика по тихите улици и се наслаждаваше на свежата растителност – около къщите, от прозорците и балконите се носеше аромата на цъфнали мушката, петунии сияещи с разнообразието на цветовете си.
- Добър ден, госпожо – млад, непознат господин с лек поклон повдигна шапката си.
- Добър ден... – отговори тя машинално и после дълго мисли – кой е той? Дали не е пратеник на Йозеф? Сърцето и биеше тревожно. С помощта на местния католически свещенник тя беше успяла да получи развод. Съгласи се да не получава издръжка, скъса връзки със своето семейство – разводът беше позор, за който те никога нямаше да и простят. А сега този господин... Развълнувана, тя не чуваше какво я пита детето и побърза да се прибере. Възрастната румънка, която помагаше в домакинството разсея страховете и. Още от вратата започна да и разказва че пак е пристигнал онзи мил гръцки търговец, по който въздишат половината млади жени в града. Бил отседнал при нейната съседка и щял да остане в Плоещ цял месец. Не искал да живее в столицата. Ще пътува през няколко дни до там и обратно. Идвал вече трета година все по това време.
- Спри, моля те. Говори по-бавно. Ще се задавиш от бързане. – през смях помоли Хана. – И ти ли въздишаш – поде закачливо младата жена.
- О, госпожо, ако бях по-млада нямаше само да въздишам – също през смях каза Марина и подаде на Женика курабийка. – Това дете расте само на очи! Я хапни! Ще ти донеса и мляко.
Женика се зае със закуската си и Хана се обърна към огледалото. От там я гледаше хубава млада жена, с пухкава добре подредена светла коса, със свежи цветя по шапката. Време е да довърши новата рокля. Зае се с ентусиазъм и преди да си легне огледа критично роклята. Стоеше добре. Утре ще приеме гостите, облечена с тази рокля. Дамите от градчето чакаха с интерес новите и дрехи.
Новия век Хана посрещна, като госпожа Николакис. Женика бързо свикна с новия си татко. Той я носеше на раменете си и тя весело писукаше, дърпаше огромните му мустаци и къщата се изпълваше с весела глъчка.

***

следва продължение