петък, 8 май 2009 г.

Здравеопазване?

В Мрежата има какво ли не. Попаднах на интервю с Емил Измирлиев. (http://www.blitz.bg/article/11587) Даааааааааа. С доста неща съм съгласна.

Две историйки:

Случка първа

Началото на юни 2008. Майка ми, дейна и енергична осемдесетгодишна жена пътува с автобус. Рязко тръгване от спирка и... в резултат тя се оказва със счупени тазобедрена става и ключица. Добри хора я отвеждат до спешния център (живеем в Бургас). Там я полагат на носилка в коридора. След около 3 часа, съвзела се от шока тя се сеща, че в чантата има мобилен телефон и моли стоящ около нея младеж да го извади и да ми позвъни.
След около още два часа успявам след куп кавги да я внеса в залата и да получа заветната бележка, за да направим снимка. До кабинета трябва да я закарам пак аз, там за щастие се оказва на смяна позната лаборантка и се съгласява да направи снимката без да местим майка ми от носилката. Връщаме се в залата. Докторът започва да ме убеждава, че тя е млада и би понесла нормално операция. Трябвало само да закупя винтовете за около 900 лева единия. Обяснявам, че тя е с куп алергии, кардиологично заболяване и далеч не млада, така че се опасявам от операцията. В същия момент докторът загуби интерес към нас. Бях помолена да я изведа и да си я прибера у дома.

Да, аз зная, че няма клинична пътека, за лечение на счупвания без операция. Зная, че консумативите за този вид операции не се поемат от здравната каса.

Но питам се:

· Как щяха да се развият събитията, ако не живеех в същия град – кога щеше да дойде нейният ред да попадне в залата? Как щеше тя да се прибере и кой щеше да се грижи за нея, ако беше сама?

· Какво щеше да стане с майка ми, ако действието не се развиваше през юли, а тя трябваше да лежи в коридора на течение през януари например?


Случка втора
В края на работния ден се почувствах зле. Колега ме отведе до спешния център. Час и пловина чаках в коридора, заедно с още двадесетина пациенти и техни придружители. Беше студено, двете пейки в коридора заети, а на мен ми ставаше все по-зле. Вратата на залата затворена и никой не отговаря на нервните почуквания. Въпреки нежеланието да тревожа близките си, се обадих на дъщеря си. Дохвърча детето. Минахме през кабинета на личния ми лекар – няма никой. От там в частната клиника „Света София”.
О, чудо! Там ме поемат още от входа, въвеждат ме в кабинет, идва лекар... Оказва се, че правя инфаркт.
Е, всичко това имаше своята цена.

И пак се питам:

· Какво щеше да стане, ако нямаше кой да ме заведе до „Света София”?
· Какво щеше да стане, ако нямах пари да заплатя за грижите там?

Не зная, дали някой от законодателите се е опитвал да мине по пътя на редовия пациент, ама не от позицията в която се намира, а именно като РЕДОВИ ПАЦИЕНТ.

За да получа лекарствата, трябва да получа:
1. Протокол, заверен в РЗОК. (За сведение, в Бургас до там може да се стигне само с автомобил, или пеш – градски транспорт няма). За пациент, който е трудно подвижен, сам или с ниски доходи – трудно, да не кажем невъзможно.
2. Всеки месец да получа час за посещение при лекаря, като за целта е по-сигурно да се отиде в петък около 6.30ч. сутринта, да се чака до 7.30 – в противен случай може да не успея да получа час за следващата седмица. По телефона в 8 часа вече казват, че няма часове.
3. На съответния ден пак трябва да се отиде по-рано, защото ако някой не е там, може „опашката” да се придвижи по-бързо и когато дойдеш вече да е минал реда ти. Освирепелите от чакане хора не те пускат и колелото се завърта от петък наново.
Чак тогава имам рецептата. И всичко това, за да ми направят отстъпка 2 лева, след като съм платила потребителска такса 2.40 лв. Но без рецепта вече не може да се вземе лекарство и да се спести трудното и унизително чакане.


Обидно, унизително и безнадежно. А за трудно подвижен и сам човек – невъзможно. Ще ми се поне един от законодателите да мине без да е болен този път. Може би ще разкаже на другите, че тези закони пречат и на лекарите, и на фармацевтите, а най-вече на ПАЦИЕНТИТЕ.

Няма коментари:

Публикуване на коментар