Наближава обед. Събираме торбичките си и поемаме към дома. Бихме останали още на плажа, но „дребните” сестрички и братчета вече са огладнели и трябва да се приберем. Знаем, че нагорещените плочки на тротоара се усещат дори през платненките, а асфалтът по „главната” от горещината е размекнат. Затова боси, лениво излизаме от морската и поемаме по сенчестите улици. Роклята ми от крепон, навлечена върху мокрия бански изсъхва преди да сме стигнали средата на пътя. Стискам пухкавата ръчичка на сестричката си, защото тя е готова всеки момент да се отскубне и да зашляпа напред, а по улицата току изфучи я кола, я автобус. Сърдита ми е, защото на тръгване я топнах в морето – няма да си ходи с пясъка я. Светик мрази водата – пипала я. А аз, ако не е тя нямаше да изляза от морето.
В задния двор сутрин пече и баба ми е сложила кофи и легени да се сгреят. Поливаме се със „слънчевата” вода – това вече е приятно забавление и за двете ни. Плискаме се с канчетата, а аз леко и завиждам, защото вече не се събирам в легена и не мога да се насадя като нея. Мама Жени пазейки се от летящите пръски подава „пещемалчетата” – старателно поръбени от нея парчета бархет, с които се бършем и влизаме в прохладната стая. Къщата мирише на копър, краставици, от фурната се носи ароматът на кифлички.
Изморена, нахранена Светлана заспива, а аз забождам нос в книжката си. Баба ми тихо потраква с куките. Опитвам да се измъкна, преди да се е събудила сестра ми, но нееееееее – мама Жени зорко бди. Вдига я и пъха в ръцете ни кифлички. Дребната я захапва и весело хуква пред мене. На улицата вече са се събрали всички и усърдно броят на Фана, докато Жана и Ленчето въртят въжето. А тя скача ли скача. Мальоците са се заровили в прахоляка и моята сянка се присъединява към тях. Аз бързо намирам на кого да пласирам своята кифличка – заменям я срещу комат циганска баница – филия натопена в олио и наръсена обилно с червен пипер, сол и чубрица. После се включвам в подскачането. Най-после излиза Катя. Тя има топка и бързо се разделяме на две групи, за да играем на народна топка. Баба Маньо пустосва, че дърти магарици вместо да бродират, хукнали като побеснели, ама кой и обръща внимание! Дългият ден бавно върви към края си. Майките една по една се подават и привикват децата си. Мама Жени заканително клати пръст, виждайки, че пак съм боса. Следва второ за деня плискане по двора и се прибираме за вечеря. Изненада! Няма да вечеряме у дома. В дълбоката кошница са вече завити хлябът, кюфтетата, няколко краставици. По пътя купуваме лимонада и отиваме на плажа. Там вече ни чакат приятелите на нашите. Постилат чаршафи, вадят кой каквото е донесъл и сядат. Ние – децата хващаме по комат хляб и каквото докопа и хукваме по мокрия пясък. Смехът ни кънти по празния плаж. Мръква, но се ориентираме по песента, която възрастните пеят. На връщане мальоците вече дремят в скута на татковците ни, а ние бодро крачим – нали сме големи...
Искам си лятото! Онова, далечното, горещото, босоногото. Дори сестра ми няма да ми пречи!
Няма коментари:
Публикуване на коментар