Имало
едно време велик майстор грънчар. Измайсторил майсторът стомна. Не била шарена,
писана като другите. Била обикновена. Кафява. Дръжката и дори била леко
несиметрична. Хората се чудели – такъв майстор, а направил толкова проста
съдинка. Няма да посегнеш към нея, когато на рафта са подредени лъскави, с преливащи
във всички цветове шарки, идеални стомни. Но майсторът знаел, че тази стомна
наистина не е като другите. Тя имала тайна. Можела да дава радост на тъжния,
лек на болния, добрина на лошия, прохлада в жегата, топлинка в студа.
Тръгнала
стомната по света. Нейният свят не бил голям. Не я слагали на лично място. Не я
показвали на изложби. Но който се докоснел до нея, искал да бъде винаги негова.
Ползвал качествата на скромната стомна и се радвал.
Минали
години. Стомната се ожулила, дръжката – онази, кривата се откършила. Имала вече
и пукнатини, но продължавала да раздава радост на тъжния, лек на болния,
добрина на лошия, прохлада в жегата, топлинка в студа. Само дето вече все
по-рядко някой посягал към нея. Било неудобно да я държат, да я носят, а и как
да я сложиш на рафта – съвсем няма вид. Така си седяла тъжната стомна в дъното
на един долап и чакала, кога някой ще я вземе и ще може да му даде от своята
добрина. И сега чака.
Евала, от "Игри на волята" сезон 5 дойдох да видя тука каква е тази приказка за стомната!
ОтговорИзтриване