Шоколад?

Това мое "творение" е част от състезанието BLOG CHALLENGE, по инициатива на Пламен от Блогатство.

Победител в BLOG CHALLENGE № 1 е

БИСЕР ВЪЛОВ

http://biservalov.net/

Победител в BLOG CHALLENGE № 2 е ДЕСИ БОШНАКОВА http://boshnakova.com/

Моля, оставете тук вашите коментари, и гласувайте с бутона Свежо!

***

В края на лятото, с баща ми попаднах на таляна - талян, или далян се нарича място, където на колове в морето са закачени мрежи. В тях се заплитат пасажи преминаваща риба - хамсия, цаца, сафрид, а и по-едри - скумрия, паламуд (докато още ги имаше)... На каменистия бряг рибарите - обветрени необръснати мъже бяха си спретнали колиба, пред нея огнище. Всичко ми беше интересно. Голи до кръста те газеха из водата с високите си ботуши, някои с лодките отиваха навътре до коловете и ми изглеждаха, като магьосници. Разказваха ми страшни случки и високо се смееха на въпросите ми. Чичо Арто свиреше на китара и мрънкаше някаква протяжна песен, а аз обикалях наоколо, откривах изумителни съкровища сред камъчетата изхвърлени на брега. Возиха ме и с лодката, направиха ми шапка от огромни листа, разрешиха ми дори да държа шиш с нанизани риби над огъня. Влачех излъскани от водата сухи коренища със странни форми. Някои отиваха направо в огъня, други възрастен рибар, чието име вече не помня грижливо прибираше в колибата.

После те щяха да се превърнат в птици, хора, животни, които бяха подредени по лавиците излъскани, лакирани. Подари ми направен от него делфин и ми разказа красива история за това, как делфините спасявали хората. Привечер от лодката разтовариха уловената риба. Една част я отнесоха с раздрънкан пикап, а от това, което си оставиха възрастния рибар направи най-вкусната рибена чорба, която съм яла. Бях злоядо дете и баща ми се радваше на апетита ми.

Години след това, съм се чудила, защо толкова ми е харесала - дали заради деня, прекаран на чист въздух и изобилието на впечатления и емоции, или заради самата чорба.

Вече порастнала, заведох компанията си на остров Болшевик - сега Св. Анастасия. Пазачът на фара беше приятел на баща ми. Всяко лято прекарвахме там десетина дена и ми се зарадва, като на свое дете. Баща ми и приятелите му вече не ходеха там. Островът - пуста скала беше станал още по-самотно място за него. Бай Атанас - така му казваше баща ми, (за мен беше по-скоро дядо Атанас) ни посрещна, настани ни и се чудеше как да ни угоди. Разказах му детския си спомен и той само се подсмихна, събра си такъмите в лодката и каза да не се притесняваме, ако се забави. Цял ден се препичахме по скалите, плувахме из кристалната вода - на плажа водата вече не беше такава и всички бяха във възторг. Извадихме купища миди, пекохме ги на тенекията, която дежуреше на мидения плаж до кея. Миден, защото нямаше грам пясък - целият бряг е обсипан с мидени черупки.

Късно следобед бай Атанас триумфално се завърна. Помогнахме му да изтегли лодката и да свали две кофи пълни с още потрепваща риба - платики, преливащ във всички цветове на дъгата змарид, малки сафридчета, черни дебели попчета и няколко по-едри риби.

Запалихме огъня в старото огнище, от някъде се появи чугунено котле, в което водата бързо завря. Бай Атанас пъхна вътре почти всички дребни рибки. Когато се развариха, донесе стара, разкривена цедка и още едно котле. На мен се падна честта да претрия през цедката разварените рибки. Мътната гъста течност пак поставихме на огъня. Момчетата мъкнеха изхвърлените в задната част на острова от морето клони и коренища, поддържаха огъня, а бай Атанас с гордост ми показа градинката, която беше успял да направи зад сградата на фара в тази камениста почва. Изровихме няколко моркова, откъснахме листа целина и девисил, от една торба извади няколко картофа и омекнали домати. Всичко това едро нарязано също влезе в котлето. Големите риби почистени и обезкостени, нарязани на едри парчета ги метна във врящата чорба, когато зеленчуците бяха омекнали. В голям, бакърен тиган с дълга дръжка запържихме лук, който рязахме на смени, защото беше много, лютеше и дружно плакахме около него. Врящата в мазнината лучена смес се поръси обилно с червен пипер, и с нея "кавърдисаме" чорбата. Дафиново листенце, счукани зърна черен пипер и препечени на огъня сухи люти чушлета добавиха към ароматите нещо, от което вече всички огладняхме. Това, че хлябът е стар и се рони въобще не ни пречеше. Сърбахме от алуминиевите канчета, от лютото (или от дима на догарящия огън) очите се насълзяваха, и нямаше нищо по-вкусно на света! Гъста, плътна, ухаеща на море, подправки и дим, чорбата бързо свърши. Градът отсреща вече се очертаваше като наниз от премигващи светлини. Чуваше се само плисъкът на вълните и пукането на огъня.

Шоколад ли! Нееее. Не искам шоколад. Искам да се върна там, на топлата пуста скала, под звездите, да гледам притихналото море, и да посръбвам от онази чорба...