Червеният пръстен

Провокирана съм от няколко блога, и новата тема на BLOG CHALLENGE едновременно.

Помните ли големия пазар от блога ми за лудите баби - пъстро множество от хора, дошли от околните села, сложили на сергиите си купчинки плодове, или зеленчуци произведени от тях самите. Морковите и картофите - неизмити. Тук-там някоя по-досетлива ги измиваше и подреждаше. Плодовете - едри и дребни на една купчинка. Някои се сърдеха, когато клиентите избират, за това баба ми завързваше контакти и винаги пазаруваше от едни и същи хора. Знаеха се по име, за нея имаше избрани предварително едри розови домати, праскови, ама от тия, сочните - не гумени. Черешите хрупкави... Тя подаваше ушита от здрав плат пазарска торба и някъде под сергията торбата се напълваше с най-доброто - за детето. А детето - аз демек, гледаше като очаровано цялата тази пъстрота. Ходех унесена от ароматите, с лепнещи пръсти от потеклия сок на плода, с който са ме почерпили, търпеливо понасях щипането на бледите си бузки, и възклицанията - яяяя, колко си порастнала!

Два пъти в годината - през пролетта и през есента, пазарът отстъпваше място на панаира. Вместо сергиите, се появяваха люлки на синджири, въртележки, фургони, от прозорчето на които се носеше аромат на препечена захар и се появяваха розови облаци от захарен памук, вафли-ракети (вафлени тръбички пълни с най-вкусния крем, който съм опитвала - вече няма такъв). Имаше сергии запълнени със съкровища - пръстенчета, шарени картинки, куклички от целулоид - бебе във вана, бебе в количка. Мънички, розови, с нарисувани очички и устичка. Повечето деца имаха кукли от парцали. Най-много главата да е от пресован картон, и като падне два пъти се деформира. А тези - те можеха да седят, ръцете и краката им се движеха. Продаваха смешни човечета от дърво, закрепени между две клечки с конци. Като стиснеш леко клечките, човечето прави салто, шпагат, върти се и подскача, като живо. Продаваха хартиени "котенца" - нещо като малка хармоничка с нарисувато коте от двете страни. Стиснеш ли я, мяука като истинско коте. Баби приседнали на малки столчета предлагаха от кошницине ябълки, глазирани с червен карамел. За захарните петлета, зайчета и други фигури, няма да говорим... И над веселата глъч от тълпите хора, музика - от къде долташе, никога не разбрах. Понякога си мислех, че е от стрелбището, друг път бях уверена, че въртележката с кончета, слонове и зебри пее, докато се върти...

Когато настъпеше денят на панаира по незнайни пътища всички, дори аз знаеха, че ПАНАИРЪТ Е НА ПАЗАРА! Стараех се много, ама много да слушам, за да отидем на панаира.

Вече имах малка сестричка. Роди се доста едричка и не ми разрешаваха да я гушкам. Тя ревеше почти непрекъснато (или на мене така ми се е струвало). Единствено дете до момента, свикнала на всеобщото внимание, се чувствах изолирана, пренебрегната, тъжна. Това се подсилваше от изказването на другата ми баба - майката на майка ми. Гушнала противната ревла, тя каза веднъж на майка ми - Ринче, ама това си е наше! Сега, години по-късно, разбирам, какво е имала пред вид. Аз съм бяла, руса, синеока - на рода на баща ми. А сестричката ми и до сега е мургава, с огненочерни очи, смолиста коса, като баба Пенка. Но тогава, в далечното ми детство, аз вече знаех, че има и осиновени деца, и бързо реших, че съм осиновена. Страдах безмълвно. С никого не можех да споделя това.

На поредния панаир отидох с баща ми. Всичко беше, както винаги. И музиката, и люлките, и захарният памук, и вафлите ракети, и сергиите... Аз естествено имах желание да опитам от всичко. Но най-много ми хареса червено пръстенче. Даже тайно го премерих.

Баща ми, мъдър човек, в стремежа си да ме възпита като отговорен човек, неегоист, мислещ за другите, ме сложи на една пейка и заедно пресметнахме колко биха стрували всички удоволствия, и колко ябълки могат да се купят за тези пари. После ме попита, какво предпочитам. Да получа сама от всички удоволствия, или да вземем ябълки, от които ще ям и аз, за да порастна здрава, а ще има и за другите, включително и за сок за бебето. Вече знаех, как трябва да отговоря. Този въпрос ми се задаваше само, когато трябва да избера нещо, което не харесвам. И естествено избрах ябълките. И до сега не ям ябълки...

***

Когато вече имах деца, нямаше такива панаири. Но пък захарен памук - на много места и през цялата година. Колкото пъти видех да продават, толкова пъти купувах и за тях, и за мене. А когато се роди дъщеря ми, от всяка сергия, каквито се нароиха в това време, купувах пръстенчета - с камъче, с калинка, гривнички, шнолички.

Вече поотрастнала - беше в 4 или 5 клас, след като и връчих за пореден път захарния памук, тя ме погледна и каза - майче, имам чувството, че избиваш някакви свои комплекси - не знаеш ли, че не обичам захарен памук, не харесвам вече тия пръстенчета и гривни. Тогава и разказах тази история, а поредното пръстенче, тя подари на своя приятелка...

***

Думите на дъщеричката ми, ме накараха да се замисля. Да, мили мой, татко - аз станах отговорна, загрижена за всички и всичко, мисля си, че съм добра. Добра, като човек, старая се да съм добра в работата си. Защо тогава винаги, когато в съзнанието ми се прокрадне лично желание, се чувствам виновна. Чувствам се виновна, когато имам нужда от обувки, дрехи, лекарства дори. И ако мога, не си ги купувам. Чувствам се виновна, като видя на улицата босоного циганче. Чувствам се виновна, че не мога да пратя камион с ябълки на дом за сираци. Виновна съм, че не мога да си позволя в момента втори есемес за Хаити... В блога си Пламен беше написал, че струваме толкова, колкото сами се оценим. Така е - сигурно е така. Може би за това дори съпругът ми, за когото съм сигурна, че ме цени и обича, не смята за нужно да ми купи подарък, смята за естествено, че той има лекарство, а аз - не.

Защо пиша всичко това. За да ви подсетя - вас, които имате деца. Не бива да задоволявате всички техни капризи и прищевки. Трябва да ги учите на добро. Но много внимавайте! Да не възпитате и това чувство за недооцененост и вина! Не пропускайте момента с червеното пръстенче!