СБОГОМ МОЯ (НЕ)ИЗВЕСТНОСТ

Провокирана от поредното блогърско предизвикателство, реших и аз да се включа. За пръв път участвам в конкурса на компанията Prestigio за блогърска публикация под заглавието „По пътя“. Наградата е GPS навигация Prestigio GeoVision 5500BT, а за да я спечеля, се нуждая от вашите коментари тук. Благодарности на Василена Вълчанова за лично отправената покана да се включа в конкурса.

Три месеца, след като тръгнах на среща с неизвестното, реших, че е време да се разделя с него. Дали сбърках, че тръгнах? Сега ще се опитам да направя равносметка.

Своге. Прекрасно малко градче, скътано в гънките на планината, следващо склоновете и. Пръснати по баирите квартали със звучни имена - Дренов (с ударение на О), села носещи легенда в имената си - Свидня (красива легенда за любов, която някога ще ви разкажа)...

Попаднах във фирма, за каквато съм мечтала. Няколко дейности. Предизвикателство за всеки икономист. Е, заварих доста объркано счетоводство, но положих усилия да изправя повечето допуснати грешки и недоработки. До тук - добре. Ноооо имаше и едно голямо НО! Собствениците плащаха когато се сетят и колкото им се откъсне от сърцето. А то, сърцето им ама хич не искаше да откъсва.

Срещнах интересни хора. Научих много истории, плачещи да бъдат разказани. И ще ги разкажа - някога. Но - пак има НО! На работа колективът се състоеше предимно от некомуникативни хора. С такива трудно се работи.

Това беше изгледът, с който започваше денят ми. Високо дърво, протягащо клони току срещу прозореца ми на третия етаж. Насреща, през мъглата се виждаха склоновете на планината, а зад тях се опитваше да пробие облаците зимното слънце. Направих няколко похода из планината, издебвайки хубавите дни - а такива тази зима имаше. Напих се с красотата планинска, нахраних се с гледки спиращи дъха. Попълних сбирката си от хубости със снимки, направени не с моя телефон, а с хубавите апарати на приятелки. Ноооо - сетихте ли се - пак има НО! Доста дни се наложи да гладувам и да се тревожа, че не мога да изпратя на семейството си парички. Защото и аз не бях получила.

Така дойде решението. Поставих въпроса пред ръководството ребром - ще направя годишните отчети, но ако ми платите и си отивам. Платиха. Направих отчетите. Взех си сбогом с малкото хора, за които ще тъгувам и поех обратния път.

Ето го - дългият снежен път към дома. До София покрай дефилето на Искъра. Реката, която видях и ядосана, бурна, и спокойна. Реката, която мечтаех да видя заобиколена със зеленина. Реката, където снимах гордо семейство патета. Дано пак се върна при тебе, Искъре! Просто така - на разходка! После, разбитото околовръстно. Ледът и снегат малко за загладили изровения от тежките камиони път, но пак си друса и нашето малко возило

подскача и ръмжи.

Най-после поемаме по любимия ми подбалкански път. Заснежени склонове. Дървета като в призрачен сън - целите бели, сякаш са декор за приказка. Забелязали ли сте - обратният път винаги е по-дълъг. Пътуваш, пътуваш, очакваш да стигнеш, а пътят все не свършва! Редуват се градчета, села знаеш кое е следващото населено място, но ти се иска да си доста по-напред. Билбордове с правописни грешки, странни табели, светещи надписи "КАЗИНО" в пусти села, където нито един комин не пуши. На Козница, въпреки студа и снега моят приятел - продавачът на домашно сладко пак е излязъл. Не, не го познавам. Но ми е приятно да видя, че е там. Спираме. Той мигом излиза от колата и застава до писаната каручка, на която са наредени бурканчета, надписани с маркер по капачетата. Б - тоест боровинки, Я - горски ягодки, боров мед, пчелен мед, къпини. Всичко има. Вземам две бурканчета с дъхаво сладко от горски ягоди.

По традиция спираме до крайпътното заведение преди Мъглиж. Гозбичка, с дъх на домашно. Водичка. Кафе. И пак поемаме. Наближаваме Карнобат. Най-после! Ще се качим на магистралата и сед малко сме в къщи. Да, ама не. Магистралата затворена. Имало снегонавявания. И защо са я направили! Цяла зима все е затворена. Минаваме по стария път. Вече мирише на море. Ето ги светлините на родния ми град. Светещият кораб до хотел "Мираж", и вече съм у дома. Посреща ме котаракът Том. Здравей, коте!

Сбърках ли? За добро ли беше? За зло ли? Не мога да преценя още. Радвам се, че съм си у дома. За сега това е добро. А утре? Утре ще започна пак да търся работа. Сбогом (не)известно, и здравей ново НЕИЗВЕСТНО!