ШОКОЛАДОВО ЯЙЦЕ

Прочетох размислите за шоколадовото яйце на човек с никнейм templar

http://templar.blog.bg/politika/2008/03/25/osobenosti-na-nacionalnata-detska-radost.176373

Нахлуха спомени.

В моето детство нямаше шоколадови яйца. Имаше шоколад, на чиято опаковка беше нарисувана крава - така го и наричахме - ШОКОЛАД КРАВА. Баща ми носеше такъв, когато ходеше в София. В Бургас можеше да се намери около празници, и то ако имаш познат магазинер.

От една командировка в чужбина, милият ми татко донесе килограм шоколадов кувертюр - от къде е можел да знае, че това е за сладкиши. Бил е по-евтин, можел е да вземе за детето по-голямо количество - взел е.

На мене това не ми пречеше. Чупеха ми парченце от огромната буца за велики заслуги. Ако съм слушала, ако съм изпила без много мрънкане гадното лекарство, ако съм се нахранила бързо и без молби и увещания...

Но аз бързо открих, къде баба ми крие заветния шоколадов калъп. В редките минути, когато ме оставяха сама (ако времето е лошо и баба ми трябва да отиде на пазар без мене) аз вадех лакомството, внимателно остъргвах от всички страни по мъничко, за да не си личи и старателно облизвах настърганото. После връщах всичко на място.

Основното, за което се сетих обаче беше точно шоколадовото яйце. Така стана, че бащата на децата ми излезе от нашия живот достатъчно рано. Налагаше се сама да се справям. Намирах начин да осигуря дрешки, обувки, дори шоколад Аеро който също беше дефицит. Веднъж малкият ми син, тогава 7-8 годишен се прибра с явни признаци на смущение от факта, че съм у дома и се опита да смуши нещо в шкафчето си. Знаех, че въпреки старанията ми, много неща им липсват и много внимавах, да не тръгнат по лош път, за това веднага попитах какво крие. Още по-смутен той стиска в юмруче нещото, с почти потекли сълзи в очите казва: - Ама нали няма да ми се караш! - и показва в шепичката старателно сгъната... опаковка от шоколадово яйце. Намерил я на улицата, и я прибрал. Буца по-голяма от онази шоколадовата от детството ми заседна в гърлото. Гушнах момчето си и дълго си приказвахме. За шоколада, за корекома, за гладуващите деца и за какво ли още не. Той се успокои и хукна навън, а аз останах със задушаващата ме буца, с гнева, с болката...

След няколко години бях на специализация в Чехия. Там свободно се продаваха шоколадови яйца и купих две "кори" - по една за всеки от тях. Е, взех им и други подаръци, но като се върнах нищо друго не ги зарадва толкова. Явно в този момент на мода е била Розовата пантера Пинко, защото във всички яйца имаше пантери. Секциите им грейнаха облепени с пантери, пантери бяха по рафтовете, по масата, в леглата им. А не бяха вече малки - единият в 7, другият в 4 клас.

След още няколко години се омъжих повторно, роди ми се дъщеричка. В магазините вече имаше всичко. И шоколадови яйца, и "Куку руку - вафла чудна" и "Мини мини чоколата бони бон"... Батковците, сякаш плащаха данък на неизживените си радости - по всеки повод, а и без такъв, купуваха на малката шоколадови яйца. Аз - също. Веднъж, влизаме с нея в магазин по заплатено време и аз решавам да взема нещо, за да я зарадвам. Както винаги, предлагам яйце. На което петгодишната ми умница казва - майко, за тези пари я ми вземи голям шоколад, и ще го ядем в къщи всички - ми то в яйцето нито шоколадът е достатъчно, нито играчките стават за игра.

Мдаааа. И защо е било всичко това? Защо цели поколения са били лишени от възможността да стигнат до този извод, а са се чувствали второ качество и са скътвали в шепичка изхвърлената от някой опаковка? И аз не знам, templar! И продължавам да се чувствам виновна пред децата си!