ЗДРАВЕЙ МОЯ НЕИЗВЕСТНОСТ

Колко пъти съм скачала в неизвестното? Спрях да ги броя около двадесетата си година. А вече наближавам три по двадесет... За пореден път скачам.

Пътуването ми започва по подбалканския път. Обичам този път повече от магистрала Тракия. Вярно е, че предпочитам да пътувам през лятото или през пролетта - пиршество за очите. Но и есента има своята красота. Тръгваме рано - очаква ни дълъг път. Под дърветата на парка, край който минаваме се е сгушила плаха мъгла. Когато излизаме от града, тя вече е навсякъде. Пътят отпред се крие в млечното нищо. Има нещо символично в това. Аз съм тръгнала нанякъде, а това някъде просто не се вижда и не се знае какво е. Край пътя през мъглата призрачно се подават дървета. Мъглата на места изглежда златисторозова, от опитите на слънцето да я пробие. Високо над нас се разкъсва и през дрипите и се вижда ясносиньо небе. Знам, че някъде там, в дясно от пътя е планината, но дали мъглата, дали спуснал се ниско - ниско облак пречи да се види. Билбордове пълни с правописни грешки ме карат да се чудя, дали да се ядосам, или да се засмея. Яд ме е, че докато ги видя, сме подминали и не мога да снимам.

През нищото в дясно от пътя виждам... котка. Бавно повдига лапка, изтърсва я от полепналата пръст и роса и внимателно я поставя върху старателно избрана чрез подушване бучка. После следващата. Вече не се вижда, колкото и да се въртя назад. Става ми мъчно и за моя котарак, който остана там, у дома. У дома? Къде ще бъде моето ново у дома?

О, слънцето е победило мъглата и вече се виждат меките форми на облисялата планина. Жълти поляни, сивокафяви склонове от обрулени дървета, пресечени от туфи тъмнозелени борове. Край пътя, яркожълта плачеща върба. Още не е окапала. Слънцето проблясва в едрите капки роса на гроздовете пухкав повит, спускащи се от храстите край пътя.

Ябълкова градина. Подстригани, строени в редици млади дръвчета. Тук таме останали жълти листа, а на едно дръвче, на самия връх - четири тъмночервени ябълки! В такива моменти съжалявам, че не шофирам. Бих спряла. Да им се порадвам. Да снимам. Да протегна ръка...

Срещу мене - стълб с щъркелово гнездо. Подплашени от нещо от него хвръкват рояк врабци. Е, и през зимата няма да пустее гнездото. Ще се гушат там врабците на топличко.

Неусетно сме стигнали Мъглиж. По традиция спираме до крайпътното заведение. Готвят хубаво, винаги е светло, чисто и приятно. Пием кафе и потегляме. След Казанлък започва любимата ми част от пътя - склоновете на планината стават все по-близко. На места короните на крайпътните дървета се преплитат и през лятото пътуваш през прохладен тунел. През зимата, заскрежените дървета те карат да се чувстваш като попаднал в приказна гора. Сега, през преплетените голи клони се виждат склоновете, покрити с ръждива шума, през която се подава яркозелена подмамена от топлото време трева. Между боровете надничат жълтите върхове на необрулени брезички.

На няколко места край пътя се мъдрят табели с разкривен надпис - СЛАДКО ОТ ГОРСКИ ЯГОДИ, а до надписа я кола, я сергийка, даже една писана каручка и наредени бурканчета. Спираме до една и купувам бурканче. Половинката ми ще го върне у дома за щерката.

Стигаме София. Северната дъга на околовръстния е наистина отвратителна. Дълбоки коловози в асфалта карат фолксвагенчето ни да подскача и стене.

Поемаме по Искърското дефиле. Не съм пътувала по този път до сега. Красотааааааааа. Чудя се как стигат хората до накацалите по склоновете къщурки.

Ето го Своге. Моята крайна спирка. От понеделник ще работя тук. Ако нещата потръгнат, и семейството ми ще дойде. Но за сега оставам сама. Здравей, мое НЕИЗВЕСТНО!