ПРИКАЗКА ЗА СТОМНАТА

Имало едно време велик майстор грънчар. Измайсторил майсторът стомна. Не била шарена, писана като другите. Била обикновена. Кафява. Дръжката и дори била леко несиметрична. Хората се чудели – такъв майстор, а направил толкова проста съдинка. Няма да посегнеш към нея, когато на рафта са подредени лъскави, с преливащи във всички цветове шарки, идеални стомни. Но майсторът знаел, че тази стомна наистина не е като другите. Тя имала тайна. Можела да дава радост на тъжния, лек на болния, добрина на лошия, прохлада в жегата, топлинка в студа.

Тръгнала стомната по света. Нейният свят не бил голям. Не я слагали на лично място. Не я показвали на изложби. Но който се докоснел до нея, искал да бъде винаги негова. Ползвал качествата на скромната стомна и се радвал.

Минали години. Стомната се ожулила, дръжката – онази, кривата се откършила. Имала вече и пукнатини, но продължавала да раздава радост на тъжния, лек на болния, добрина на лошия, прохлада в жегата, топлинка в студа. Само дето вече все по-рядко някой посягал към нея. Било неудобно да я държат, да я носят, а и как да я сложиш на рафта – съвсем няма вид. Така си седяла тъжната стомна в дъното на един долап и чакала, кога някой ще я вземе и ще може да му даде от своята добрина. И сега чака.