Тази година лятото е странно. Люшкаме се от проливен дъжд до изнуряваща жега. Успях да отида на плаж няколко пъти. И май ще бъда до тук. Слънчева алергия. Все на мен ли! Сигурно е от възрастта. На тази възраст и майка ми прояви алергията и спря да се показва на слънце. Даааа. Едно наследство да ми остави мама, и то да е непоносимост към слънцето, което толкова обичам.
А беше време, когато с баща ми ходехме на Острова и по цял ден тичах под слънцето, катерех се по хлъзгавите скали. Плувах в компанията на делфини, нанизвах големи кафеви водорасли на връв и си правех полички, а от зелените, корони и колиета. Бях морска принцеса, пиратка, дете на слънцето и морето! Печахме на ламарина уловените миди, ловяхме риба. Не с модерни, като сега въдици, а с навита на парче корк, или на лимонадено шише корда, в края на която връзвахме няколко кукички. После рибите весело цвърчаха в почернелия от огъня тиган. През годините, успях да покажа вълшебното за мен кътче на децата си. Заварих занемарено, изоставено място, което ми навя тъга. Не можех да им обясня, защо ми е харесвало. Те снизходително изслушваха спомените ми за детските ми игри, легендите, които ми е разказвал старият фараджия - чичо Атанас, разказите ми за кактусчетата, незнайно как попаднали и оцеляли там, заради които трябваше много, ама много да внимавам, тичайки боса по малкото късче твърдина сред морето. Там се научих да плувам. Там обикнах песните, които баща ми пееше вечер, докато гледахме лунната пътека и светлините на града.
Много се вълнувах, когато Общината се зае да направи от Острова атракция за всички. Четях всяка новина, тръпнех в очакване на срещата с детството, в съвременен вариант.
На гости са ми зълвата, със сина си и детето на дъщеря и. Ще ги водя на Острова. След дълги перипетии покрай резервацията, сме на корабчето. Нищо общо с танцуващата по вълните гемия от детството ми. Леко полюшвайки се, "Афала" се носи по морето. Вглеждам се във водата - преди се виждаха огромни, като абажури медузи, стрелкаха се тъмните тела на малки и големи риби, дори пясъчното дъно се виждаше. Сега само няколко сенки на медузи се мярнаха в тежката, сиво-синя вода. Тук таме пасажи от водорасли, бележещи течението и... няколко торбички и бутилки, носени от вълните. Защо търся дъното в открито море! Та то дори от моста отдавна не се вижда!
Островът ни посрещна чист, подреден, Млад мъж малко монотонно разказа на новодошлите историята и легендите. Разходихме се. Пихме кафе, Снимахме малката с пират, Окъпахме се край кея.
Всички доволни, пълни с впечатления и емоции, а аз - тъжна. Срещата не се състоя. Твърде шумно беше и те - призраците на детството ми не дойдоха. Не дойде баща ми, не дойдоха и приятелите му. Бях сама, загубена, на чуждо място. Да, хубаво, но моето - моето го нямаше. Май не биваше да ходя. Може би е по-добре да пазим спомените някъде там, дълбоко в себе си и да не се опитваме да ги възкресяваме. Сигурно за това не обичам да се разхождам и по улиците, където съм играла, като дете. Не са същите...
Хубаво...като сенките от детството,които все търсим
ОтговорИзтриване