За тракторчетата с въображение

Винаги съм казвала в спорове, че държавата не е хипотетично понятие. Държавата, сме ние – аз, ти, той, тя... Не съм чакала от държавата да се грижи за мен, да решава проблемите ми. Старала съм се да върша работата си добре и съм вярвала, че така давам своя макар и малък принос за това, тя, държавата да става по-добра за всички. На това съм учила и децата си.

През последните няколко години се чудя – права ли съм. Все по-често се чудя, дали държавата ме поставя в унизително положение, или нещо друго, което не разбирам.

Все по-ясно разбирам, че или никога няма да се пенсионирам, или ще имам минимална пенсия. Не мога да разчитам на нормални медицински грижи, защото... нямам пари. Оперираха съпруга ми. Това официално ни струваше много. Това не поемала касата, и трябва да го купим от определена аптека, защото само там го има, при това на цена няколко пъти по-голяма от цената на аналога, който може да се намери във всички останали, онова трябва да платим в касата... А всяка сестра се чувства задължена да те наругае, защото се опитваш да положиш грижи за близкия си, които по принцип в болницата са длъжни да му осигурят. А какво би станало, ако не можех да купя въпросните консумативи? Предстои му още една операция. Парите свъшиха. До гуша съм потънала в заеми. А предстои и период, в който трябва да мине през ТЕЛК – сиреч поне 2-3 месеца без пенсия.

Непрекъснато чета призиви да помогнем на човек, чиито близки нямат средства за лечението му. Понякога човекът е бъдещ човек – дете, което може и да няма шанс да стане голям човек. Призиви да помогнем на бедстващи, на пострадали.

В света богатите се занимават с благотворителност. У нас, с това се занимават основно бедните. Опитват се откъсвайки от оскъдния си залък да помогнат на събратята, попаднали в беда.  

Има нещо сбъркано при нас. В мен, в теб, в него, в нея. Изхождайки от тезата, че държавата, това сме ние, трябва ли да кажем, че и държавата ни е сбъркана?

Защо всяко малко тракторче бърза да си въобрази, че е голям бронетранспортьор и започва да гази наред?

Заливат ни сега с предизборни обещания. Най-страшно ми се вижда това, че има хора, които им вярват. И тръгват тракторчетата.

Тъжно ми е. Гадно е да се чувствам безсилна срещу системата. Гадно ми е да осъзнавам, че това, което правя не променя нищо, или поне не е достатъчно, за да я промени. Гадно ми е да си мисля, че неправилно съм живяла и учила децата си. Но май е трудно тепърва да стана тракторче с въображение. И за тях е късно.