събота, 7 юни 2014 г.

ЛИПСВАЩИЯТ СПОМЕН

На днешния ден се навършва година от как майка ми си отиде. Болката не си отива. Свива се и дреме като коте някъде там, в дъното на душата и най-малкото нещо събужда котето. То хапе и драска до кръв. Боли ме, защото давах цялата обич и грижа, която не успях да дам на баща си, на баба си, на другата баба, на вуйчо, на дядовците. Те си отидоха тихо и изведнъж. Рано. Много рано. Не успях да им кажа, да им покажа колко много са значили за мен.
А мама не искаше моята обич и грижа. Искаше тази, на любимото дете. На сестра ми. А тя, малката ми сестричка не дойде нито да я види, нито да я погребем, нито да я споменем.
Цяла година се опитвам да изровя в паметта си поне един хубав детски спомен с нея. Няма. 
Помня как мама Жени, майката на баща ми ми четеше приказки, как баба Пенка ми береше рози и божури, как деди - бащата на баща ми ме водеше по двора да храним мравките и ми разказваше за тяхното царство, как ми рисуваше приказките, как ми правеше от палцалки и папие маше кукли, които винаги се казваха Анечка. С тези приказки отраснаха и децата ми. Помня, как дядо Георги месец преди да почине, дойде у нас. Аз бях сама. Мама Жени беше отишла на пазар и ме беше заключила. Още не ходех на училище и ми беше много весело, че дядо ме накара да отворя прозореца и влезе през него. Беше донесъл подарък за майка ми - голям бакър. Сложи ме да седна в него и ме люля, като в люлка. Помня, как с баща ми ходехме на Острова, дългите ни разговори, как обичах да седна на земята в краката му и да слушам като пее, или декламира стихове. Обичах да ходя с вуйчо на плаж. Състезавахме се кой по-бързо ще стигне до канарата и ще извади повече миди. Имах прекрасно детство и юношество, за което им благодаря.
Но там липсва тя - мама, за чиято обич винаги съм копняла, и която никога не получих. Дълго време мислех, че съм осиновена.
Нямам нужда от специален ден, като задушница, за да си спомня за тези, които вече не са между живите. Те винаги са с мен. И до сега водя дългите си разговори с тях. И до сега се надявам, че майка ми все пак ме е обичала. Просто не е знаела как да ми го каже.
Днес поканих приятелките и. Поседяха, спомниха си куп мили неща, поплакахме. Те за младостта си, аз - за липсващите спомени и от болката, която ми причиняват тези, които имам. Как се забравя, че момента, в който се опитвах да я храня, мия, преобличам, чувах клетви. Чувах - "Да ти изсъхнат ръцете! Махни се! Искам да дойде Светлана." А Светлана, малката ми сестричка не дойде. Не дойде нито тогава, нито сега. Не се обади по телефона... Еееех! Болииии! Простила съм. Но не мога да забравя. Дано никога, дори да съм загубила разсъдъка си не причиня това на нито едно от децата си! 
Нека почиват в мир всичките ми любими хора! И ти, мама! Аз те обичах.

Няма коментари:

Публикуване на коментар