ПАК Е КОЛЕДА

Когато бях малка, не знаех какъв е празникът, ухаещ на канела и карамфил. Баща ми беше убеден атеист. А баба ми – мама Жени създаваше празник, както по-късно разбрах, съчетаващ католически и православни традиции. Уж не се говореше за Рождество, а вечерята на Бъдни вечер беше строго постна. След 12 часа изневиделица се появяваха и курабиите (тя ги наричаше мастракуки), щолена, и печеното и подаръците, направени от нейните ръце. Не онези, очакваните за Нова година. А неочаквани, мили, не струващи пари, ама нали най-хубавите неща не се купуват! Пеехме "O, tannenbaum", "Stille Nacht"...

Остана ми традицията. Винаги съм я спазвала. Започвам да украсявам дома четири седмици преди Коледа. По малко. Днес едно, утре друго. Седмица по-рано, вече всичко е украсено, къщата започва да ухае на карамфил и канела... За Бъдни вечер винаги съм канила майка си и втория си баща. За да сме заедно, да е пълна къщата. Децата отлагаха ангажиментите си и се въртяха около нас. За Нова година пак бяхме заедно. Вярно е, че през последните години ми беше трудно и до Новата дояждахме постните манджи, за да има за посрещането и капама и баница, но пък беше весело и топло на душата.

Тази година за пръв път - една различна Коледа. В навечерието и трябваше да напусна апартамента на майка си, която почина и да местя багажа в нова квартира. Възрастта, умората, купищата багаж ме уплашиха. Но руснаците имат поговорка – очите се плашат, ръцете го правят. Багажът е почти подреден. Първото, което направих, беше да украся малка изкуствена елхичка. Децата – пръснати, със собствен живот. Ще дойдат, но в някой от следващите дни. За Бъдни вечер се очертава да сме сами. Пак ще спазя традицията. Ще сложа на софрата постните ястия, след полунощ ще извадя от скритото място щолена, ще изненадам любимия човек, ще звънна по телефона на децата (ако не ме изпреварят те)... На Нова година, пак така. Сами. Тъжно. Май трябва да свиквам...