неделя, 9 юни 2013 г.

МАМА

Мама Ира, ти си отиде. Отиде си без да поговориш с мен. Отиде си викайки Светлана. Тя не дойде. А аз чаках да ми кажеш името, да ми подариш детството, което нямах. Не с тебе. Обичах те. Ти си ми майка. Цял живот се стараех да заслужа любовта ти. Да чуя, че съм твоето дете. Защото тогава, в онова далечно мое детство чух баба да казва прегръщайки Светлана:
- Ама това си е наше, Ринче!
Да, когато станах голяма, разбрах, какво е имала пред вид - че малката ми сестричка прилича на вашия род. Но дълго, много дълго страдах, че не съм твоя. И в последните ти дни, когато те носех на ръце, когато те къпех и хранех с лъжица, чаках. Чаках да ми кажеш, че ме обичаш. А ти ме гонеше, удряше, кълнеше. Викаше нея, твоето момиче. 
Прости ми, че завиждах на Светлана за твоята любов. Прости ми, че понякога изтерзана от твоите викове, клетви и удари виках и аз. Сега леглото ти е празно. Никой не вика. Още се стряскам. Струва ми се че викаш. Тичам. Знам, че вече те няма, а тичам към стаята ти. Дано е светъл пътят ти. Дано там, където си сега ти е по-добре. 
Сбогом, мама! 

2 коментара:

  1. Съжалявам за преживяното!Съжалявам,че не мога да ти помогна!Оставам съпричастна с загубата ти и липсата ти на истински споделени чувства,но в живота в повечето случаи е така.

    ОтговорИзтриване
  2. Имам три деца. Моля се, да не съм дала повод на никое от тях да мисли така. ♥

    ОтговорИзтриване