Сине!

Днес е рожденият ден на малкия ми син. Тъжно ми е. За пореден път не мога да направя подарък на детето си! Защо правим в същност подаръци? За да зарадваме тези, които обичаме, или заради неописуемото чувство на радост, когато видиш щастието в очите им? Не е ли тъгата плод на егоизма ми? Живеем в материален свят. Ясно е, че малко хора могат да си позволят и да имат всичко, от което се нуждаят. За мен, като майка няма по-голяма радост от това, да дам на децата си нещо от това, което сами не са успели да си осигурят. Значи все пак става въпрос за моята радост?

Много въпроси. Май е по-добре да не мисля за това. Ще сложа голямата си любов в красива кутийка, ще я опаковам с най-красивите си чувства, ще вържа голяма панделка от мечти за добруването му и ще отида. Знам, че момчето ми ще я вземе внимателно, ще се радва, ще я сложи на видно място в сърцето си. Е пак ще бъдем щастливи – просто, защото сме заедно. Защото ни има. Знам, че и момичето до него ще се зарадва и ще приеме подаръка ми с любов. Ще сервира на масата пълни купи радост, големи блюда с любов, чаши, пълни със смях на искрички.

Значи? Значи мога и трябва да бъда щастлива. Само защо онова гадно червейче дълбае душата ми!

Бъди здраво и щастливо, мое момче! Наздраве!