Blog Challenge № 10 - ЖИВ СЪМ!

Тази седмица аз бях победител в седмичния Blog Challenge. Правото да избера тема беше мое. Това ме накара да се чувствам щастлива, от факта, че съм жива. Точно преди година прогнозата да оживея, според лекарите клонеше към нула. Хем на пук на тях оживях, хем в чест на това получих куп добри коментари, хем първото място. Вместо обаче да ви разказвам, как оживях, ще ви разкажа една истинска случка, която преди години ме накара да се замисля за взаимоотношенията ни с най-близките хора. Ако тя ви наведе на някакви мисли, моля, спазете регламента и оставете ТУК вашите коментари, ПОДПИШЕТЕ ги, ако изберете профил Анонимен, и гласувайте с бутона Свежо.

- Абе ти жив ли си!

Вече немлад мъж се спусна към Георги. В този миг автобусът се полюшна и отстрани не беше ясно, дали двамата мъже се прегърнаха, или просто по-младият помогна на възрастния да се задържи. Георги – побелял, но здрав възрастен мъж се зарадва и зачуди на поздрава. Спомни си как преди много години получи писмо от свой съселянин, че при него ще служи детето на Стойно и Куна. Двамата бяха починали и момъкът беше отгледан от баба си. Сам останал сирак на 14 години, младият тогава офицер беше отгледал и изучил по-малките си братчета. Знаеше, колко е корав сирашкият залък и прие момчето, като свое. Помогна му след наборната служба да отиде в София, за да учи и знаеше, че е станало адвокат. Виждаха се рядко, но винаги се радваха на срещите си. От разговора разбра, че братята му са поделили бащината къща на село, като са заявили в съда, че е починал. Радостта от срещата се превърна в остра пареща болка. Защо! Нали, ако бяха дошли при него, щеше на драго сърце да се откаже от дела си.

Животът му премина по гранични застави. Винаги, когато можеше изпращаше пари и подаръци на братята си и на племенниците. След като се пенсионира, остана в големия град и нямаше намерение да се връща на село.

В съда, братята му гледаха гузно, адвокатът им се опитваше да обясни всичко, като недоразумение. Не искаше дял от къщата. Искаше справедливост. Искаше да разбере с какво е заслужил да го обявят за мъртъв. Него, който на 14 напусна училище и се цани ратайче, за да могат те да учат. Него, който до преди няколко години пращаше всеки месец колети или записи. Него, който, след ранната смърт на съпругата не помоли за помощ, а сам гледаше двете си деца и не забравяше да прати подаръчета за племенниците.

На излизане от съда, минавайки покрай тях, успя само да каже

- Жив съм, батьовите! Жив съм! – острата пареща болка в гърдите го изпълни и бавно, като посечено дърво се свлече на земята.