петък, 11 септември 2009 г.

СПОМЕНИ

Идва една възраст, когато всички свързано с ранните детски и младежки години изглежда мило, скъпо, невъобразимо красиво. Паднало на рамото листо, полъх на вятър, миризма на сготвено донесена от нечий прозорец могат да предизвикат вълна от спомени умилително тъжни и непонятно весели едновременно.

Не знам какво ме запрати някъде далеко, в тихите централни улички на Бургас. Сега тези улички ги няма. Нови кооперации се кипрят натъпкани една до друга, пъчат се с шарени фасади, захлупват минувача с претенциозната си грозота.

А тогава, в далечното ми детство, между къщите имаше дворове с чимшир и смокини, огради обвити в бръшлян и син салкъм, в който жужаха пчели, огромни розови храсти, чиито клони пълзяха по фасадите, отрупани с огромни гроздове цвят... Къщите бяха ту дървени, ту масивни, богато украсени със заврънгулки, прозорците окичени с цветя се усмихваха, а от вътре се носеха ароматите на риба, дафинов лист, запържен лук, тези аромати се смесваха с миризмата на нажежения асфалт и тръпчивия мирис на смокинови листа. По улицата рано сутрин минаваше каруца, пълна с още подскачаща риба, варели, в които застрашително размахваха щипките си раци, корита пълни с миди. Каруцарят мелодично се провикваше: "Рииииба, миииииди, рациииииии" и към него се устремяваха жени с ролки по главата, запасани в пъстри пенюари, изпод които се подаваха дантелите на нощници. Чуваше се дрънкането на кофи, тенджери, и лесно можеше да се разбере къде какво ще има за обед.

Веднаж, за да разбера менюто надникнах в кофата, която баба ми остави до умивалника. Е, надникнах, видях и хукнах да се мия и обличам. Пътьом сритах кофата, но нямах време да и обърна внимание. Денят – дългият летен ден ме чакаше и разни кофи пълни с раци не можеха да ме спрат. Баба ми с мърморене се мушна под масата да събира разпълзялите се гадинки.

В този сюблимен момент, когато аз по гащета, се опитвам да нахлузя сама непослушната рокля с воланчета, а баба ми на четири крака, с очила кацнали на върха на носа, е завряна под масата, на вратата се показват две нейни приятелки. Танте Тина и танте Лиза. Сестри, възрастни госпожици, едната малко по-млада от моята баба, другата, малко по-възрастна. „Младата” танте Тина висока, кокалеста, с ярко червена коса и устни с цвят на морков, облечена в рокля на огромни макове, и кордела от същия плат в косите. Танте Лиза дребничка, суха с ръчички почти колкото моите, рядка фризирана косица, строга, закопчана до горе рокля.

Те ми приличаха на онези феи-орисници от приказките. Ярката танте Тина винаги с големи деколтета говореше и се смееше аристократично, но в същото време високо, речта и беше изпъстрена с множество възклицания, щипеше ме болезнено в изблик на умиление и не беше от любимите ми магьосници. Танте Лиза пък, говореше тихо, нежно ме галеше и отърваваше от дългите пръсти с ярко червени нокти на сестра си.


Трите пълзяха из къщата и събираха раците с писъци. Един рак успя да се закачи (не без моя помощ) за роклята с макове, и забавлението беше пълно, когато решиха, че са приключили. Танте Тина тържествено се отпусна на плетения стол, оправи внимателно гънките на роклята, а ракът, разстроен от това, рещи да я защипе за... Писъците сигурно бяха чути чак в морската градина. Чувствах се отмъстена и доволна.

Хубавият ден беше в самото си начало...

2 коментара:

  1. А пък аз почти нищо не си спомням от детството, дори и не обръщам поглед назад, защото има опасност да се сетя за нещо неприятно.Манталитет.

    ОтговорИзтриване
  2. Аз често се връщам към детството си. Това е най-уютното време от живота ми. Така мисля, че успях да създам и на децата си топли спомени за времето, когато ще ги сполети зимата на живота.

    ОтговорИзтриване