четвъртък, 20 август 2009 г.

ЗА ТОРТИТЕ И ДОКТОРИТЕ

Увлякох се в блога на приятел.Кулинарната му серия е като разходка в миналото и из хубостите на страната ни. В съзнанието ми нахлуха топли и вкусни спомени.
Баба ми, възпитаничка на Френски колеж за благородни девици беше отлична кулинарка. Във времето, когато нямаше хладилници, живеехме в огромна стая, преградена на две с голям шкаф, опиращ в тавана. Едната част обитаваха те с майка ми, а другата, по-голямата беше едновременно и хол, и кухня, и дневна, и спалня за баба, дядо и за мен естествено. Креватът на дядо беше до прозореца, и за да се отдели от общото пространство до него беше поставен стар гардероб. От чамово дърво, с резбовани вратички и бронзови дръжки със заврънгулки.
У дома винаги ухаеше на нещо вкусно.
Да не повярва човек, като ме погледне сега, че тогава съм била слабо, та чак прозрачно дете. Злояда до степен, че можех да седя пред чиния с нелюбимо ястие с часове. Първо дете в семейството, кръстена на рано починалата си леля, чийто дух витаеше в къщата декорирана с нейни снимки, бях всичко друго, не и глезена. Проявявах капризите си, ама никой не ми се връзваше. С мен се държаха, като с възрастен. Но, съгласете се – длъжна бях да опитам.
За да ме предпазят от болестите, които ми се лепяха от нищото, ме отглеждаха в почти стерилна среда. Но ангини, високи температури, шарки и прочие детски болести ме намираха безотказно. Да не кажат по радиото, че във Видин някой е кихнал. Аз, в Бургас вече кашлях.
На пет съм се разболяла от грип. Тогава тази болест е била слабо позната. Високата температура, която не спадала от нищо довела лекарите до мисълта за менингит (доста по-познат тогава). Пъхват ме в инфекциозно отделение. Започват да изпробват всички познати медикаменти и за малко да ме убият с пеницилин. Добре, че сестрата е била с добър рефлекс и забелязала, че още при първите капки съм обърнала очите, та извадила спринцовката. Оцеляла съм, но температурата не спадала. Цяла седмица. На осмия ден много съм се оплаквала от болки в крачетата, заради многобройните инжекции и ми дали половин асперинче. О, чудо. След около час температурата ми спаднала. Най-вероятно грипът се е навилнял и отстъпил, но кой ти е знаел тогава какво става. Приятел на баща ми – лекар, минал да види „детето” – сиреч мен, и като установил, че нямам температура, ме отвлякъл, за да не стоя повече в опасното отделение и да закача нещо ново. Бил млад, четял, молел приятели моряци да му носят чужда медицинска литература и се досетил какво може да е. На своя отговорност ме занесъл у дома.
Няколко дни по-късно вече се катерех по гардероба. Този гардероб, заграждащ леглото на дядо, като параван, беше любимото ми място за игра. Стаята беше с високи тавани и можех да се разхождам отгоре. От леглото на дядо се качвах на гардероба и там беше моето малко царство. До мен форточката на прозореца – като я отворя, в стаята нахлуваше ароматът на цъфналия люляк или шибой в двора. Там криех в кутия от обувки своите съкровища – няколко цветни парцалчета, за дрехи на куклата Анечка, излъскано от морето стъкло, счупената брошка на баба ми, и какво ли още не. По-късно, вече като ученичка там се криех от по-малката си сестра, която с удоволствие мажеше с мазните си пръстчета по тетрадките ми, или ги заливаше с мастило.
В чест на победата над болестта и от благодарност към доктор Данчев (който после стана известен неврохирург), моята баба реши да спретне своята знаменита бяла торта. Тортата на тортите. Тя се приготвяше само за големи празници. Блатът само от белтъци, няколко вида крем, украса, приготвена от боядисани разбити белтъци и масло, оцветени със сок от цвекло и мента.
Първо се разбиваше кремът, заради който тортата се казваше бяла. Четири белтъка се разбиваха на твърд сняг с телта и ванилията. На котлона в голямото джезве се слагаха две чаши захар и половин чаша вода, полученият сироп малко преди да започне да се карамелизира се добавяше капка по капка към белтъците. Всичко това се разбиваше докато сместта окончателно изстине. Разделяше се на четири, като всяка част получаваше допълнителни екстри. В едната нарязани на ситно сухи смокини, изкиснати в ром, орехи, нарязани на ситно и препържени в масло, после подсушени върху попивателна хартия и стафиди, отлежали заедно със смокините в рома. Вората част се смесваше със сметана, третата, с шоколад, разтопен на водна баня. Четвъртата част се смесваше с разбито на пяна масло и няколко лъжици, поставени в различни чаши получаваха цвят благодарение на соковете от мента и червено цвекло. Това, четвъртото беше за най-отгоре. Аз ходех като коте, подушило валериан и се опитвах да топна пръста си в някоя от многото паници. Баба ми незлобливо ме гонеше и подвикваше по дядо ми, че вместо да се заеме с детето чете проклетата си книга. После идваше ред на блата. Печката вече боботи, въпреки че навън е топло, но друга фурна просто нямаше. Разбитите блатове лежаха в тавички и чакаха реда си да влязат във фурната.
Дядо ми се опитва да ме отвлече и ми дава няколко изрисувани листчета – правеше ми такива задачки-ребуси. Аз ги грабвам и се покатервам на гардероба. Там има и молив, и други листи. Заемам се с решението и не усещам, кога блатовете са изпечени и баща ми се е прибрал. Баба ми почуква по блатовете, разглежда ги – за доктора тортата трябва да е перфектна. Един от блатовете нещо не и харесва. Вика на помощ баща ми – Коля, я виж – това дали е добре изпечено.
Баща ми (сега ми иде на ума, че е бил още момче – 27-28 годишен) го подушва със сериозен вид и казва:
- Сега ще разберем. – разчупва го на две, топва едната половинка в крема, после другата и протяга ръка към мен – Я виж, Нуся (това е галено от Нинуся), става ли за ядене. Двамата сладко отхапваме от блата, баба ми подскача за да му отнеме парчето, очилата и смешно се смъкват, дядо се смее с глас – и на мене дайте. Всичко разбито и изпечено се унищожава преди да е аранжирано, а процедурата започва отначало.
Баба ми мърморейки и командвайки като генерал строява дядо ми и баща ми да разбиват, мен да режа смокините (и да внимавам за пръстите). На сутринта тържествено носим тортата и букет цветя при доктора.
Вече никой не ми казва Нуся. Тортите ги бъркам аз и аз командвам като генерал из кухнята. Докторите не очакват в знак на благодарност домашна торта и люляк от двора... Диалектика...

Няма коментари:

Публикуване на коментар