На този ден преди 34 години станах майка за пръв път. Имах тежка бременност. Раждането продължи три денонощия. Изтощена, но безкрайно щатслива в девет часа сутринта поех за пръв път малкото вързопче - своя първи син! В този миг по радиоточката в болничната стая, като по поръчка зазвуча една популярна тогава песен - Аз имам един, тъй мъничък син...

Нищо от болката не помня. Помня огромното щастие, което ме изпълваше в този миг. И до сега, когато чуя тази песен, сълзите напират в очите ми. Той, моят първи син стана за мен, като в стихотворението - радост в мъка, мъка в радостта. Боледуваше... Дълго време даже не знаех от какво и се налагаше да живея с мисълта за диагнози една от друга по-страшни.

Сега моето малко русо момченце е голям мъж. Има си своя път. А аз прелиствам старите албуми и кротко подсмърчам.

Сега разбирам мъдростта на народа, който е казал, че децата са, като пръстите на ръцете - всички еднакво те болят... Това, че другите ми деца са около мен не пречи да си мисля за това, което е далеко...

Да ми е жив и здрав! Дано пътят му е лек, а небето безоблачно! Макар и да си далеч от мен, пращам ти голямата си обич, сине!