петък, 3 юли 2009 г.

ПеСНиТе на МоЕто ДеТство

Всяко лято баща ми намираше поне седмица, за да отидем на остров Болшевик – сега са му върнали старото име – Света Анастасия. То е остров само в детските ми спомени. Скала, с площ 0.022 кв. км, както пише в Уикипедия.
Пазачът на фара и баща ми бяха приятели. Той ни приютяваше, заедно с други общи приятели. Там идваше детската писателка Кина Къдрева, Апостол Карамитев, и други интересни чичковци и лелки, според мен тогава. През деня мъжете ловяха риба, жените готвеха нещо, или плетяха седнали на някой камък, с крака потопени във водата и кълбета пуснати в консервени кутии (за да не се намокрят). А аз – единствено дете на острова, сновях между едните и другите. Забавлявах се да пускам тайничко трохи във водата около жените. Ята рибки се спускаха и гъделичкаха майка ми и лелките, а те със смях и писъци скачаха, кълбетата въпреки предпазните мерки падаха във водата, а аз – бегом за спасение при мъжете.
Баща ми ми правеше „хавайска” пола от кафяви водорасли, скачахме от някоя скала във водата и разгонвахме рибата. Другите мъже мърмореха, но охотно се включваха... Няколко пъти имах щастието да плуваме, заобиколени от делфини. Вълшебно изживяване! Играехме на Сюркюф и обикаляхме около острова по хлъзгавите скали, а там, където беше невъзможно, плувайки. Привечер, всички се събираха на кея. Сядахме по топлите камъни, гледахме как слънцето се крие зад града, водеха се тихи разговори, които понякога ставаха разгорещени. Не всичко разбирах, но слушах, искаха мнението ми, аз отговарях и се чудех, защо думите ми предизвикват понякога смях. Когато слънцето окончателно се скриеше, започваше любимата ми част – някой запяваше.
Плътните мъжки гласове летяха волно над морето, женските се извисяваха към звездите, а аз, сгушена в скута на баща си, се мъчех да припявам, мърках като коте и слушах, мелодията и текстовете ме опияняваха. Те пееха и народни песни, и романси и руски песни от войната, и путпури от оперети... Не знам кога съм заспивала и как ме е пренасял баща ми до стаята...
Събуждах се в леглото, и тичайки по нажежените камъни, чаках пак да дойде вечерта...
Може би за това и до сега обичам песните от моето детство. Когато ги слушам тихо плача. Защо – не знам. Може би, за отминалото време, може би, защото баща ми вече не е между живите, може би, защото...
Обичам да гледам деветомайските концерти по руската телевизия. Там звучат песните от моето детство. Покрай тях се появиха и песните на група Любэ. Винаги съм се възхищавала на това, как хора, непреживяли ужаса на войната могат да пеят за нея!
Ето нещо на Любэ:

1 коментар: