неделя, 12 юли 2009 г.

СаМа

Слънцето нахлува в стаята ми без да чука. Врявата, която вдигат на терасата ми сврака и гларус отдавна ме е събудила, но докато те се карат за оставените вчера корички не бързах да стана. От прозореца лъха хлад - цяла нощ валя. И изведнаж, въпреки пердетата стаята става златиста. То е - слънцето. Пак ще бъде топло, красиво, но само през прозореца. Виждам върха на една липа, покрива на сградата отсреща. По него крачат гларуси, коте дебне врабците по клоните, зад зеленото на дървото слънцето се отразява в нечий прозорец.

Чака ме още един ден с компютъра. Ако имам късмет, някоя непозната добра душа ще се опита да ми вдъхне вяра, че утре може и да не е така. Ако нямам, ще философствам в някой блог, ще чета новини, ще пиша в някой форум.

Колко сам може да е човек, когато престане да е полезен! Дори близките ми минават - как си, и тръгват по задачите си. Носят ми храна, оправят стаята... Ставам. Което значи, че от леглото ще се дотътря до бюрото. Там е по-лесно да пиша. Денят тече бавно. Все още съм сама. Сама ще бъда и когато се приберат всички. Сама и безполезна.

Няма коментари:

Публикуване на коментар