петък, 26 юни 2009 г.

Когато съм ТъЖна (МоиТе КниГи)

Когато съм тъжна, чета някоя от любимите си книги. Тъгата ми има различни нюанси. И книгите са различни.
В момент, когато всичко се е събрало на буца, задушава ме, но мъжкото момиче не знае, как да пусне навън сълзите, чета „Стършел”. Ако много дълго съм стискала зъби и буцата е мнооого голяма, отварям направо на страниците, където Артур отива при баща си. За по-сигурно, може да пусна някоя песен, от тези, които баща ми пееше, когато бях малка. И тихи сълзи потичат по лицето ми. Плача. Силно, пречистващо. Плача, и не се срамувам от себе си. Та аз плача за героя, за НЕГОВАТА болка. Това не ме кара да се чувствам слаба. Е, на края вече не зная за какво точно плача, но вече съм изляла тъгата. После мога да заспя. Да заспя, без да сънувам страшилките, които ме карат да се стряскам, обляна в студена пот.
Когато ме е налегнала светла тъга – вътре нещо боли, дращи душата ми, не знам, какво искам – като в стихотворението – не пей ми се, не смей ми се, чета „Атинянката Таис”. Става ми тихо и светло на душата. Каква жена! Дълбоката древност ме засмуква, пренасям се в обляната от слънце Атина, после скитам по сенчестите кипарисови алеи на Спарта, гмуркам се край Крит, препускам по прашните пътища на Египет... Влизам в сумрака на страшния храм на Богинята Майка... Сегашният свят вече не ми се струва толкова страшен. Няма крокодили, няма зли воини, но... няма и храмове, в които светъл мъдрец ти показва пътя и истината. Защо не съм се родила тогава! Колко по-простичко е било да се живее! Но сега пък имам интернет! Сядам пред компютъра и отпращам тъгата.
Понякога в мен се натрупва гняв. Не срещу някого, или срещу нещо. Срещу собственото ми безсилие. Гневя се, когато не мога да променя заобикалящата ме действителност, когато тялото ми ме предава, когато околните не разбират толкова обикновени неща! Този гняв ме изпълва, прераства в тъга, болка и не знам, какво още. Бързам да извадя книжките на Франсис Бърнет. Детски книжки, наивни. В тях, обаче, доброто ВИНАГИ побеждава злото. Потапям се в детския свят. Прехвърлям се на някое томче с приказки – имам богата колекция. Зареждам се с мого положителна енергия. Започвам да разбирам – проблемите ми не са нови. Не са МОИ. Тези проблеми са вълнували хората от всички времена. Аз просто съм човек. Като всички. Не! Не като всички! АЗ МОГА да се преборя и с неразбирането, и с непослушното си тяло, и с болестта. А гневът – не е добър съветник. Пропъждам го. Заемам се с нещо, защото, както казва Артур Конан Дойл – най-добрата противоотрова срещу тъгата е работата.
През останалото време чета всичко под ред. Кой знае – може да открия лекарството срещу нов вид тъга за себе си.

6 коментара:

  1. Прекрасен текст ,Нина...А доброто винаги трябва да побеждава..но не само в книгите..Дано някой ден започне да се случва и наяве...В моята постановка на "Опечалена фамилия"накрая малките подли хора смачкват добрия герой...Много обсъждахме с децата финала..можех да го променя,но решихме,че щом живота е тъкъв,няма защо да се преструваме,че той е друг.Комедията кара публиката да се залива от смях,но финала ги разплаква,осъзнали ,че всички ние живеем в точно тази пиеса!

    ОтговорИзтриване
  2. Текстът ти е наистина е прекрасен, Нина. Но по-важното е, че си намерила своя път да се освободиш от тъгата. И то по един великолепен начин - докосвайки се до мъдростта на книгите, получавайки наслада, задача за ума и отдушник за страданието.
    Добрина Атанасова

    ОтговорИзтриване
  3. Докосваш тънки струни в човешката душа!

    ОтговорИзтриване
  4. Нина, пожелавам ти да откриеш книги за радост, не за нова тъга. Светът на книгите, както знаеш, е различен и по-красив, и лично аз в него намирам красовата и радостта, които се крият някъде в реалния свят. И намирам себе си!

    ОтговорИзтриване
  5. Деси, не книгите ми носят тъга. Те ме лекуват от нея - значи, носят радост :)))

    ОтговорИзтриване