Та седя си пред телевизора. Не бива да ставам, не бива да се движа. Гледам телевизия.
Говорят за религиозното образование на децата.
Израстнала съм в семейство състоящо се от баща атеист, баба католичка, майка, която се кръсти и ръси със светена вода, но не знае нищо за религията си и беше член на БКП.
Не са ме учили на религия. Баща ми предвидливо ми пробутваше светите писания на различните религии и заедно им правехме разбор – прилики, разлики, от какво са продиктувани... Так се запознах с най-доброто от тях, без критика, но и без сляпа вяра. Възприемах ги като притчи, като част от историята, като добро четиво. Без да имам претенция да съм апологет на миналото, съм благодарна, че в училище имах прекрасни учители, които дадоха много не само на мен. Учеха ни не само на предвиденото в учебната програма. Научиха ни да бъдем приятели, да бъдем Човеци – колкото и високопарно да звучи.
Моят живот като възрастен се обърка. Несполучлив брак. Две деца. Голямото болно. Разведох се. Срещнах друг човек. Забременях. От малкия град, в който живеех се преместихме в родния Бургас. С две деца на възраст 10 и 14г. и в очакване на трето. Годината – 1990. Бум на сектите, упадък на училищата. Две наивни, вярващи на всеки по-възрастен деца. Страхувах се да не попаднат в лапите на сектанти.
Когато се роди малката, кръстих нея, себе си и батковците. Започнахме да четем Библията, да ходим на църква в неделя и на празниците. И така няколко месеца.
Една сутрин в неделя, докато се приготвяхме за църква малкият ми син каза – майко, ние с батко си говорихме. Разбираме защо е всичко това с църквата. Може ли да не ходим вече. Няма да влезем в секта – не се безпокой за нас.
Така приключихме с религиозното образование. С малката беше по-лесно. Намерих детска библия. Четяхме, разказвах. Обиколихме доста храмове из страната – като музеи на вярата, съхранила българщината.
Не станаха религиозни. Но уважават вярата на другите. Момчетата – вече мъже, влизат в храма без шапка. И тримата обичат църковни песнопения, възхищават се на красотата на храмовете, не отричат другите религии.
Определено смятам религията за нещо интимно, което се учи в семейството, а не в училище. Но това изисква усилие. Изисква родителите да са не само доствчици храна и дрешки за децата.
Малко объркно стана. Май ако го прочета няма да пусна поста. Няма да го чета. Изморих се...
Говорят за религиозното образование на децата.
Израстнала съм в семейство състоящо се от баща атеист, баба католичка, майка, която се кръсти и ръси със светена вода, но не знае нищо за религията си и беше член на БКП.
Не са ме учили на религия. Баща ми предвидливо ми пробутваше светите писания на различните религии и заедно им правехме разбор – прилики, разлики, от какво са продиктувани... Так се запознах с най-доброто от тях, без критика, но и без сляпа вяра. Възприемах ги като притчи, като част от историята, като добро четиво. Без да имам претенция да съм апологет на миналото, съм благодарна, че в училище имах прекрасни учители, които дадоха много не само на мен. Учеха ни не само на предвиденото в учебната програма. Научиха ни да бъдем приятели, да бъдем Човеци – колкото и високопарно да звучи.
Моят живот като възрастен се обърка. Несполучлив брак. Две деца. Голямото болно. Разведох се. Срещнах друг човек. Забременях. От малкия град, в който живеех се преместихме в родния Бургас. С две деца на възраст 10 и 14г. и в очакване на трето. Годината – 1990. Бум на сектите, упадък на училищата. Две наивни, вярващи на всеки по-възрастен деца. Страхувах се да не попаднат в лапите на сектанти.
Когато се роди малката, кръстих нея, себе си и батковците. Започнахме да четем Библията, да ходим на църква в неделя и на празниците. И така няколко месеца.
Една сутрин в неделя, докато се приготвяхме за църква малкият ми син каза – майко, ние с батко си говорихме. Разбираме защо е всичко това с църквата. Може ли да не ходим вече. Няма да влезем в секта – не се безпокой за нас.
Така приключихме с религиозното образование. С малката беше по-лесно. Намерих детска библия. Четяхме, разказвах. Обиколихме доста храмове из страната – като музеи на вярата, съхранила българщината.
Не станаха религиозни. Но уважават вярата на другите. Момчетата – вече мъже, влизат в храма без шапка. И тримата обичат църковни песнопения, възхищават се на красотата на храмовете, не отричат другите религии.
Определено смятам религията за нещо интимно, което се учи в семейството, а не в училище. Но това изисква усилие. Изисква родителите да са не само доствчици храна и дрешки за децата.
Малко объркно стана. Май ако го прочета няма да пусна поста. Няма да го чета. Изморих се...
Няма коментари:
Публикуване на коментар