БАЛЪТ

Трябваше ми време. Не можех веднага да пиша. Вълната от спомени и настоящи емоции беше толкова силна, че ме отнесе. Спомних си своя бал.

Месец преди него, момчето, което мечтаех да ме покани за дама, ме помоли да му съдействам, за да покани моя приятелка. Съдействах му. Не харесвах роклята си. Майка ми не се вълнуваше от моето завършване, а това не е мъжка работа - да избереш рокля. Баба ми, милата с цялата си любов и старание ми спретна някаква светлосиня рокличка, която не беше нито бална, нито ежедневна. На фона на трепетите и вълненията на съученичките си, се чувствах бяла врана. Никой не се сети, че може поне обувки да ми се купят, а аз реших да бъда с миналогодишните сандали. Сини, с бяло копче отстрани и доволно износени. Чанта? За какво говорим! Имах дълга до кръста гъста коса. Нямах гримове, а червилото на майка ми, не беше мой цвят.

Вързах си косата, за разкош навих около ластика едно синьо пластмасово герданче, подарено ми от приятелка, нахлузих сандалките и точно преди да тръгна, дойде леля Соня - приятелка на майка ми - да види детето. Започна една суетня - ама как може, ама защо не казахте. Стой тука и ме чакай! След половин час пристига леля Соня с чифт брокатени обувки и огромна бяла чанта. Обувките с малко, но тънко токче. Едва стигнах с тях до спортната зала, където трябваше да е събитието. Забих се в един ъгъл и цяла вечер се опитвах да остана незабелязана, което не беше особено трудно при навалицата - половината училища в града бяхме заедно.

Прибрах се боса, с обувчици в ръка. Не танцувах нито веднаж. Нямам нито една снимка.

Големият ми син не пожела да отиде на бал. Дете със заболяване, с нарушени комуникационни способности, нямаше приятели. Празнувахме в тесен семеен кръг.

Малкият, трябваше да празнува в периода на голямата инфлация. Виждаше затрудненията ми и постанови - не искам костюм, който няма да нося. Купи си маркови дънки и маратонки и май беше най-хубав с широката, тип художническа риза и стегнати дънки, на фона на приятелите си, облечени в китайски костюми, обезформящи се след първия час потене.

Исках дъщеря ми да изживее незабравима вечер. Но... Разболях се. Мойте финанси пропяха романси. И то, моето малко момиче цяло лято работи, и само си купи рокличките и обувките.

Мамината принцеса! Най-хубавата. Най-веселата! С теменужени очи, нежна като орхидеята, забодена в косичките и.

Най-хубавият ми момент беше, когато дойде малкият ми син, за да ходим заедно до училището, да и се порадваме. Донесе огромен букет. Аз се суетя - нали знаеш - тя е вече там, а къде ще го държи този букет. А той, ми отговаря - не е за нея, а за тебе, защото си ми родила такава хубава сестричка! Или когато в двора на училището тя се мята на врата му и чурулика. Или когато на следващия ден се прибра с усмивка като слънце и разказва, разказва, показва снимки. Или когато най-големият батко се обади по телфона да и пожелае попътен вятър и пак цвърчене, чуруликане...

Май си е струвало и безсънните нощи, и тревогите. Благодаря ви деца! Бъдете щастливи!