ТЕЗИ ЛУДИ, ЛУДИ БАБИ...

Много пъти съм писала за детството си, за баба си... Както се казва, всички сме родом от детството. Бабата, която ме е отгледала, естествено е оставила у мен множество мили, топли спомени. Красива, стройна на младини, от възрастта се беше превила, но запазила закачливия блясък в очите, макар животът да и беше отредил нелека съдба. Знаеше осем езика, беше завършила френски колеж, много четеше, умееше да намира общ език дори със статуите. Често предизвикваше неодобрителни коментари от съседките, защото не се обличаше като тях в тъмни и скучни чувалообразни дрехи.

Вече аз съм баба, и много се гордея, когато внукът ми с гордост казва - мойта баба е луда, като мене.

Покрай предизвикателството на Пламен, реших да разкажа две случки с моята баба.

Живеехме в центъра на Бургас. Големи къщи, обитавани от по няколко семейства, малки вътрешни дворчета. Съседите си подвикваха от прозорците, подаваха си през оградата чаша ориз или олио, уговаряха се заедно да ходят на пазар, караха се, сдобряваха се, но общо взето живееха задружно. По онова време градът вече беше започнал да се разраства, но това не се усещаше в нашия квартал. Хората живееха там от поколения, познаваха се, пиеха си заедно кафето, знаеха всичко един за друг. Къщата, в която живеехме беше на три етажа. Ние бяхме на първия. Над нас живееха леля Цена и чичо Младен. Тя - модна шивачка, той - моряк на рибарски кораб. Над тях - леля Щиляна и чичо Каракашев. Дребен чиновник, който, както е редно се мислеше за велик, поздравяваше едва-едва кимайки с голямата си кръгла, по сталински ниско подстригана глава. Жена му простичка женица от село, издигнала се на висотата на чиновническа съпруга. Домакинстваше, по цял ден контролираше сина си, като викаше от терасата "Муишооооооооооу" - носово, пискливо, а внукът и - доста по-голям от мен, никога не идваше след първо повикване. Умирах си да я имитирам.

Та това викане стана причина да се скарат с леля Цена. Един цял следобед разменяха обидни думи, крещяха, плискаха вода от легени една срещу друга... Моята баба реши да се намеси. Първо отиде при шивачката. Това естествено наложи разправията да се прекъсне за известно време. Докато пиеха кафе, леля Цена нямаше как да участва. После, се качи при другата съседка, пак кафе, пак разговори - абе роден медиатор си беше моята баба. Да, ама не. Леля Щиляна се разсърди.

Мама Жени слезе озадачена, разстроена, неразбираща къде е сбъркала.

Минаха няколко дни. Отшумяха страстите. Животът си продължаваше. Една сутрин, докато баба ми мелеше кафето, мина леля Щиляна. Ароматът от прозореца сигурно е бил неустоим и тя се отби. Отпивайки шумно от горещото кафе, погледна с укор баба ми и каза:

- Всичко съм очаквала от тебе, госпожа Жени, ама такава дума да ми кажеш онзи ден - не съм очаквала! Как можа да ми кажеш да бъда дипломатка!

Години след това, "дипломатка" беше много весела дума у дома...

В съседната къща живееше леля Райковска. Прозорците и гледаха към нашия двор и често се провикваше:

-Госпожа Женииииииии. Госпожа Жениииииии. Хайде да ходим на големия пазар.

Ходенето до там за мен си беше приключение. Нямаше автобуси. Ходехме дъълго. Баба ми слагаше в чантата сандвич, вода, по пътя ме хранеше. А там, на пазара като ме видеха едно такова бледо, прозрачно същество (да не повярва човек, като ме види сега), продавачките - едри, румени жени от околните села се надпреварваха да ме почерпят я с плод, я с доматче. И можех да ги ям ненарязани! Неизмити! Да се окапя!

След един такъв поход, се прибрахме у дома с гъби. Най-вкусните! Какви бяха - не помня. Но помня, че тази вечер не се наложи да ме молят, заплашват и занимават, докато изям вечерята си. На другата сутрин рано-рано, докато още ме убеждаваха, че няма да отида на разходка, докато не си изям закуската, се чу:

- Госпожа Жениииииии.

Баба ми излезе навън.

- Кажи, Райковска!

- Госпожа Жени - сготви ли гъбите?

- Да.

- Всички ли сте живи?