На този ден, преди 100 години е роден Вапцаров. Име от учебника? Забравен? Противоречив? Недооценен? Защо уроците по литература вместо да накарат децата да обикнат поета и поезията, ги отвръщат от него. И не става дума само за Вапцаров... Но този поет за мен е нещо специално. В юношеството си рецитирах с упоение стиховете му. И до сега не мога без тихо да поплача да чета някои от тях.
В края на 10 клас ходих на екскурзия в Банско. Тогава Банско беше тихо, замръзнало в безвремието място. Нямаше ги големите къщи, строежи, тузарски коли... Хората по улиците, бяха като слезли от страниците на стара книжка. Баби в сукмани, мъже с шаячни панталони и гумени цървули, по дуварите метнати да се проветряват черги и халища. За мен, дете от голям морски град това беше посещение в миналото.
Музеят на Вапцаров беше просто неговата къща, в която една от стаите, имаше връвчица пред вратата, и от там можеше да се види къде и как е живял този, чиито вещи са го надживяли.
Учителят ни заведе до вратата, надникнахме в сумрака вътре, и после бяхме свободни да се разхождаме. Къде - кой, където реши.
Съучениците ми се пръснаха, а аз продължих да бродя по двора. Седнах на една скована от груби дъсчици пейка, поставена пред някакво прозорче. Гледах към планината отсреща. За какво мислех? Не помня. Помня, че ми беше тъжно - задушаващо тъжно... В този момент от вътре излезе суха, дребна женица. Спря, и ме погали по главата. Приседна до мен. На техния си говор, мек и напевен ми каза, че е МАЙКАТА на Вапцаров. Не мога да опиша бурята, която се надигна в мен. Спонтанно хванах ръката и, и я целунах. Никой не ме е учил да го правя - явно това е вътреша потребност, която в определен момент сама идва у човека. Повече от час тя ми разказва за Кольо - така го наричаше.
Този час за мен е един от онези часове в живота ми, които няма да забравя.
Поклон пред паметта на ГОЛЕМИЯ!
МАЙКА
Колко всички майки си приличат в света!
И сърцата им как са еднакви!
Иди потърси на Украйна в степта
и след туй провери в Киренайка …
Имала майка,
имала син. -
Хубав бил, млад бил
и волен.
Раснал.
Над него синеел Пирин
с мури и кмъни голи.
Нейде бащата погинал.
Тогаз
малък бил още
синът й
и във вековната тъмна гора
дебнел пашата хайдутин.
Под планините горели села.
Светел високия хребет.
И от селяшките гладни гърла
беят изтръгвал и хлеба.
Гледала майката свойто дете,
гледала с мъка сурова -
как очите му бягали все
на бащата в пищова.
Имала майка,
имала син. -
Хубав бил, млад бил
и строен.
Но възмъжал
и хванал Пирин,
тъмното хванал усое.
Години минали
и смутни били.
Добри не дошли за раята.
Отдръпнала
свойте зелени поли
от равнините
гората.
Понякога нощем
мъжете дома
се връщали гузни и плахи.
Изгаряли ризите скрито в жарта
и криели свойте силяси.
Пак майка.
И нощем,
когато звезди
над тъмния хребет горели,
тя
вземала в скутите малкия син
и тихо му пеела:
“Не слушай,
не гледай,
а нанкай сега.
Дано не кръвясат очите ти,
когато
след време изправиш снага
и сам си поемеш юздите.
Отвънка е смутно.
Отвънка снежи.
Но топло е в моите скути.
Спи ми, детенце,
спокойно ми спи,
нанкай…
Не ставай хайдутин…”
Добър
и послушен излязъл синът.
Не хванал с хайдутите горите.
Оженил се,
сетне зарязал дома
и … станал комита.
Години на кръв.
Години на кръв и войни.
Пирин.
И орлите
в горите на мърша налитат.
Под всяко дърво,
с изцъклени,
тъмни очи,
убитите гледат как вечер изгряват звездите.
Отишъл си бея.
Отишъл си - значи, добре.
Но хората после запсували нещо султана.
Народ е това! -
А някой нахакан келеш
си мисли,
че може сърцето му в шепа да хване.
Смълчал се народа.
Смълчал се и само сумтел.
И вече не виждал на робството де ще е края.
Излезли комити,
в горите не бродили те,
а се разкарвали с “Щаери”.
А там, във гората,
израсли железни тръби.
Комини израсли в гората.
И със рапидно-стоманни зъби
заръфал снагата й
гатер.
Пак майка.
И майката имала син.
Залoствала всяка вечер вратите
и пяла му:
“Нанкай, сега сме сами,
нанкай, не ставай комита.”
Комита не станал.
Не бил бикоглав -
послушен бил момъкът, значи.
Но някой разнесе в селото мълва,
че паднал убит като стачник...
В края на 10 клас ходих на екскурзия в Банско. Тогава Банско беше тихо, замръзнало в безвремието място. Нямаше ги големите къщи, строежи, тузарски коли... Хората по улиците, бяха като слезли от страниците на стара книжка. Баби в сукмани, мъже с шаячни панталони и гумени цървули, по дуварите метнати да се проветряват черги и халища. За мен, дете от голям морски град това беше посещение в миналото.
Музеят на Вапцаров беше просто неговата къща, в която една от стаите, имаше връвчица пред вратата, и от там можеше да се види къде и как е живял този, чиито вещи са го надживяли.
Учителят ни заведе до вратата, надникнахме в сумрака вътре, и после бяхме свободни да се разхождаме. Къде - кой, където реши.
Съучениците ми се пръснаха, а аз продължих да бродя по двора. Седнах на една скована от груби дъсчици пейка, поставена пред някакво прозорче. Гледах към планината отсреща. За какво мислех? Не помня. Помня, че ми беше тъжно - задушаващо тъжно... В този момент от вътре излезе суха, дребна женица. Спря, и ме погали по главата. Приседна до мен. На техния си говор, мек и напевен ми каза, че е МАЙКАТА на Вапцаров. Не мога да опиша бурята, която се надигна в мен. Спонтанно хванах ръката и, и я целунах. Никой не ме е учил да го правя - явно това е вътреша потребност, която в определен момент сама идва у човека. Повече от час тя ми разказва за Кольо - така го наричаше.
Този час за мен е един от онези часове в живота ми, които няма да забравя.
Поклон пред паметта на ГОЛЕМИЯ!
МАЙКА
Колко всички майки си приличат в света!
И сърцата им как са еднакви!
Иди потърси на Украйна в степта
и след туй провери в Киренайка …
Имала майка,
имала син. -
Хубав бил, млад бил
и волен.
Раснал.
Над него синеел Пирин
с мури и кмъни голи.
Нейде бащата погинал.
Тогаз
малък бил още
синът й
и във вековната тъмна гора
дебнел пашата хайдутин.
Под планините горели села.
Светел високия хребет.
И от селяшките гладни гърла
беят изтръгвал и хлеба.
Гледала майката свойто дете,
гледала с мъка сурова -
как очите му бягали все
на бащата в пищова.
Имала майка,
имала син. -
Хубав бил, млад бил
и строен.
Но възмъжал
и хванал Пирин,
тъмното хванал усое.
Години минали
и смутни били.
Добри не дошли за раята.
Отдръпнала
свойте зелени поли
от равнините
гората.
Понякога нощем
мъжете дома
се връщали гузни и плахи.
Изгаряли ризите скрито в жарта
и криели свойте силяси.
Пак майка.
И нощем,
когато звезди
над тъмния хребет горели,
тя
вземала в скутите малкия син
и тихо му пеела:
“Не слушай,
не гледай,
а нанкай сега.
Дано не кръвясат очите ти,
когато
след време изправиш снага
и сам си поемеш юздите.
Отвънка е смутно.
Отвънка снежи.
Но топло е в моите скути.
Спи ми, детенце,
спокойно ми спи,
нанкай…
Не ставай хайдутин…”
Добър
и послушен излязъл синът.
Не хванал с хайдутите горите.
Оженил се,
сетне зарязал дома
и … станал комита.
Години на кръв.
Години на кръв и войни.
Пирин.
И орлите
в горите на мърша налитат.
Под всяко дърво,
с изцъклени,
тъмни очи,
убитите гледат как вечер изгряват звездите.
Отишъл си бея.
Отишъл си - значи, добре.
Но хората после запсували нещо султана.
Народ е това! -
А някой нахакан келеш
си мисли,
че може сърцето му в шепа да хване.
Смълчал се народа.
Смълчал се и само сумтел.
И вече не виждал на робството де ще е края.
Излезли комити,
в горите не бродили те,
а се разкарвали с “Щаери”.
А там, във гората,
израсли железни тръби.
Комини израсли в гората.
И със рапидно-стоманни зъби
заръфал снагата й
гатер.
Пак майка.
И майката имала син.
Залoствала всяка вечер вратите
и пяла му:
“Нанкай, сега сме сами,
нанкай, не ставай комита.”
Комита не станал.
Не бил бикоглав -
послушен бил момъкът, значи.
Но някой разнесе в селото мълва,
че паднал убит като стачник...
Няма коментари:
Публикуване на коментар