вторник, 26 април 2011 г.

Да живее разнообразието!

Мислех, че дълго съм търсила работа. Бях изнервена от тъпи отговори, от липса на такива, от малкото обяви, от странно написаните такива. Оказа се, че на практика за месец се справих с въпроса.

Започнах работа във фирма на Слънчев бряг. Сутрин и вечер пътувам. Приятелки ме жалят – ах, как ще пътуваш всеки ден. Как, как – пътят ми е 40 минути. Автобусът ми спира на практика пред дома. Там – на 3 минути от офиса. Хе, в София някои хора пътуват доста по-дълго. То дори в Бургас, ако живее човек в Меден рудник, а работи в Славейков, пътуването може да се окаже по-дълго и мъчително.

Обичам да пътувам. А пътят е приятен. Вие се край морето. В първите дни сутрин беше мрачно и мъгливо. Валеше. Голи тъмни дървета помахваха с клони. В черно-сивия пейзаж тук там свенливо се подава късче зеленина. Дъждът потропва по автобуса. Отоплението пуснато. Монотонното потропване и полюшване ме унася. В просъница виждам сивото море, после къщите на малките градчета. Собствениците сякаш се надпреварват, кой ще боядиса къщата си по-нелепо. Комбинации от розово и жълто, лилаво и отровно зелено. До новата пъстра къща се гуши стара, измазана в сиво. Дворчета с подредени лехички, се редуват с високи зидани огради. В началото и в края на градчето задължително има поляна осеяна с отпадъци, торбички, по голите клони на крайпътните храсти се ветреят като пискюли раздрани найлони. Някъде там гордо крачи петел, заобиколен от няколко проскубани кокошки. Дръгливо куче лае по автобуса.

В стремежа си да бъдат различни, хотелчетата и новите къщи са странно еднакви – арки, шарения, заврънгулки, кули. Огромни транспаранти съобщават, че къщата е „фор сале” (както се шегува един приятел). Табели изписани на някакъв безумен английски, или още по-безумен руски дават да се разбере, че има свободни стаи, или че можете да закупите направо от строителя мечтания дом на първа линия до морето. Брееееее – всичко тук ще да е на първа линия! Да се смее ли човек, или да плаче. Поморие, Ахелой, Равда, Несебър – всички еднакви.

Неусетно идва моята спирка. Слизам и борейки се с дъжда и вятъра стигам до офиса. Топло, светло. Работният ден започва. Щастлива съм, че колегите са естествени, комуникативни, шефът също. Напарена от меко казано особените взаимоотношения в Своге, първите дни не смеех да се отпусна, но постепенно свиквам. Работата си е работа, но има време и за разговори, и за кафе, и да се засмеем на пусната шега.

От няколко дни времето се оправи. Сутрин се радвам на пламнали в злато и розово облаци, на морето, отразяващо слънцето, на все по-избуяващата зеленина. Шарените къщи са още по-ярки. А и времето минава доста по-бързо, защото вече не пътувам сама.

Тополите пред прозореца на офиса вече имат реси и бледозелени листенца.

Дали ще свикна с пътя и ще престана да му се радвам? За сега всеки ден откривам подробност, която ме изненадва. В автобуса негласно сядаме на едни и същи места. Така сутрин се радвам на морето и изгрева, а вечер наблюдавам другата страна на пътя. Тъй де – трябва да има разнообразие!

3 коментара:

  1. Анонимен9 май 2011 г., 16:27

    Давай,Нина,човекът е човек,когато е на път !Не знам какво работиш,но си поетична душа-хубаво пишеш !

    ОтговорИзтриване