четвъртък, 27 януари 2011 г.

ЗИМНО УТРО

– Мамоооо. Мааамооооо!
– Кажи, Мите! – Младата жена задъхано влезе в стаята. На леглото до прозореца неутешимо плачеше малкото и русо момченце. От плача хернията му беше станала колкото малка ябълка. Избърса мокрите ръце в престилката и го гушна. – Мама трябва да измие чинийките и да опере дрешките. Недей! Спри да плачеш! Виж – зайчето иска да яде. Хайде да го нахраним. Сложи го в камиончето!
Детето се заигра и тя тръгна към вратата.
– Пак ще плача! – каза решително детето.
– Какво да направим, за да не плачеш? Виж – вън вали. Не може да дойдеш с мене! Ще се разболееш!
– Ако пееш, няма да плача.
– Добре! Коя песен да ти пея?
– За патето!
Ина затътри старите чехли към другия край на двора, където почти до улицата беше чешмата и запя: „Жълтоклюно патенце, я ела насам...”. Застана с гръб към улицата, за да не вижда удивените погледи на редките минувачи. Дъждът се стичаше по косата и. Мократа жилетка, залепнала за гърба и студенееше. Водата в легенчето беше почти изстинала, ама реши да не се връща за топла. Рискуваше да предизвика нова буря от сълзи. След патето, запя за зайчето, после за панталонките, накрая бодро припяваше „Тих бял дунав”. В моментите, когато спираше, за да си поеме дъх, се чуваше тънкото гласче – Ще плачаааааааа.
– Ей, комшията сигурно добре се е отчел – я как си се разпяла в дъжда. – прозвуча мазния глас на дебелата съседка.
Не обърна внимание на задявката. Изплакна последните дрешки на детето и понесе легените. Първо този с измитите съдове, после другия – с дрехите. Нареди ги на сушилника над печката и започна да се преоблича. Метна мокрите си дрехи на стола и разреса дългата си коса. „Трябва да си слагам нещо на главата друг път. Това руно до довечера няма да изсъхне” – помисли с досада тя. Сплете две рехави плитки и премести тенджерата със супа в края на печката. Седна до детето и го загледа – то товареше кубчетата си в камиона. Редичката му руса косица, настръхнала като патешки пух винаги я умиляваше.
Отвън дъждът продължаваше да плиска. И кога ще свърши тази зима! Взе книгата и се пренесе в друг свят – пълен със слънце.
– Мамоооооо, виж! – детският глас я извади от унеса.
Май трябва вече да го нахраня – помисли тя и бавно стана. Пъхна нова цепеница в печката и се загледа в пламъците.

Няма коментари:

Публикуване на коментар