понеделник, 27 декември 2010 г.

СВОГЕ

От един месец живея и работя в Своге. Още ме мъчат съмнения - оправдан ли беше рискът, който поех? Не прибързах ли? Често ме питат - свикна ли, харесва ли ти... Още не знам.
Това в ляво е гледката от единия прозорец на помещението, в което живея. красиво е. Пред другия прозорец расте огромна елха, с окастрени почти до върха клони. Горе, под самото небе се простират мъхнатите и лапи. Тук се съмва по-късно, отколкото в Бургас. Когато дървото започне да придобива очертания, е време да тръгвам за работа.

Там ме очаква едно странно цвете, което цъфти откакто съм дошла. Радвам му се, защото то е май най-усмихнатият член на колектива, в който попаднах. Сигурно е нормално да посрещнат резервирано дошла от далеч нова колежка.
Работата - като всяка друга. Не ми е за пръв път да попадам на място, където трябва да се оправят стари недоработки. Тежи ми липсата на човешко общуване. Скайпът е единствената връзка с хората, които обичам.

Градчето е красиво. Сгушено между планински върхове. Къщички, накацали по склоновете. Когато заваля снегът, неволно си спомних песничката - "Къщички в снега се гушат и коминчетата пушат." Странно напевни имена на селища, квартали и местности - Свражен, Дренов, Искрец, Бучилото, Грохотен, Свидня, Церово... Мечтая за пролетта, когато и сама ще се осмеля да се кача на някой от баирите наоколо и да погледна на тази хубост отвисоко. Според легенди районът на Своге някога е бил дъно на голямо езеро. Водите на това езеро изведнъж пресъхнали, когато страшна буря преобърнала лодката на младия рибар Истър и той изчезнал за винаги. Днес реката и проломът носят неговото име. Районът е с древна история, започваща в ІV-І век преди Новата ера.

Изрових стихотворението на Вазов:

Скитнишки песни

Копнежи

Грохотен грохот издава

Искър го плиска шумлив.

Сам до реката в морава

слушам им говора див:


"Искъре - чуката дума, -

векове как се тъй лейш,

дълъг и весел ти друма:

вечно пътуваш и пейш.


Всеки ден, час и минута

в нови картини блестиш.

Зла е съдбата ми люта:

аз съм скован - ти летиш!


Жаден съм, ох, за движенье,

жаден за вечний бяг твой."

Искър минува и стене:

- Ох, а пък аз - за покой.


Красиво. Дори да не ми потръгне, няма да съжалявам за идването си тук.





6 коментара:

  1. Поздравления,Нина!:)
    След като се адаптираш и особено когато пукне пролетта ще разбереш на какво вълшебно място си попаднала!

    ОтговорИзтриване
  2. Благодаря, Лидка. Мястото е наистина красиво. Но за сега се чувствам там много самотна, а времето не позволява да предприема сама походи по местата, където бих искала да ида.

    ОтговорИзтриване
  3. Нуся,всяко ново начинание крие рискове,но в риска е тръпката.Ти си се справяла,ще се справиш и сега.Но...,не това е въпроса.Важно,че можеш да виждаш красотата дори когато ти е трудно,дори когато си сама,дори когато си заобиколена от мнителни хора.
    Бъди здрава!Приятелите са с теб!

    ОтговорИзтриване
  4. Красотата е нещото, което ме зарежда.

    ОтговорИзтриване
  5. За съжаление "негостоприемството" става типична наша черта.Важното според мен, че си на работа и пред теб има безрой предизикателства.Колко хора могат да се похвалят с това в днешно време.Златното ти сърце и трудолюбието ще ти помогнат, но не забравяй,че и ние твоите приятели сме наоколо.С обичта си и удивлението пред таланта ти и мъжаството, които носиш!

    ОтговорИзтриване
  6. Тео, негостоприемството се забелязва наистина на много места. А предизвикателствата винаги ме стимулират. Благодарна съм, че тук - във виртуала наистина намерих много приятели!

    ОтговорИзтриване