Когато съм ТъЖна (МоиТе КниГи)

Когато съм тъжна, чета някоя от любимите си книги. Тъгата ми има различни нюанси. И книгите са различни.
В момент, когато всичко се е събрало на буца, задушава ме, но мъжкото момиче не знае, как да пусне навън сълзите, чета „Стършел”. Ако много дълго съм стискала зъби и буцата е мнооого голяма, отварям направо на страниците, където Артур отива при баща си. За по-сигурно, може да пусна някоя песен, от тези, които баща ми пееше, когато бях малка. И тихи сълзи потичат по лицето ми. Плача. Силно, пречистващо. Плача, и не се срамувам от себе си. Та аз плача за героя, за НЕГОВАТА болка. Това не ме кара да се чувствам слаба. Е, на края вече не зная за какво точно плача, но вече съм изляла тъгата. После мога да заспя. Да заспя, без да сънувам страшилките, които ме карат да се стряскам, обляна в студена пот.
Когато ме е налегнала светла тъга – вътре нещо боли, дращи душата ми, не знам, какво искам – като в стихотворението – не пей ми се, не смей ми се, чета „Атинянката Таис”. Става ми тихо и светло на душата. Каква жена! Дълбоката древност ме засмуква, пренасям се в обляната от слънце Атина, после скитам по сенчестите кипарисови алеи на Спарта, гмуркам се край Крит, препускам по прашните пътища на Египет... Влизам в сумрака на страшния храм на Богинята Майка... Сегашният свят вече не ми се струва толкова страшен. Няма крокодили, няма зли воини, но... няма и храмове, в които светъл мъдрец ти показва пътя и истината. Защо не съм се родила тогава! Колко по-простичко е било да се живее! Но сега пък имам интернет! Сядам пред компютъра и отпращам тъгата.
Понякога в мен се натрупва гняв. Не срещу някого, или срещу нещо. Срещу собственото ми безсилие. Гневя се, когато не мога да променя заобикалящата ме действителност, когато тялото ми ме предава, когато околните не разбират толкова обикновени неща! Този гняв ме изпълва, прераства в тъга, болка и не знам, какво още. Бързам да извадя книжките на Франсис Бърнет. Детски книжки, наивни. В тях, обаче, доброто ВИНАГИ побеждава злото. Потапям се в детския свят. Прехвърлям се на някое томче с приказки – имам богата колекция. Зареждам се с мого положителна енергия. Започвам да разбирам – проблемите ми не са нови. Не са МОИ. Тези проблеми са вълнували хората от всички времена. Аз просто съм човек. Като всички. Не! Не като всички! АЗ МОГА да се преборя и с неразбирането, и с непослушното си тяло, и с болестта. А гневът – не е добър съветник. Пропъждам го. Заемам се с нещо, защото, както казва Артур Конан Дойл – най-добрата противоотрова срещу тъгата е работата.
През останалото време чета всичко под ред. Кой знае – може да открия лекарството срещу нов вид тъга за себе си.

СтаТукВо

Статукво
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Статукво (от латински Status quo – "състоянието, в което...") или на разговорен български – "това е положението", е исторически, политически и дипломатически термин, означаващ настоящето, съществуващо състояние на взаимоотношенията. „Запазване на статуквото“ означава оставяне на нещата така, както са в момента.

Дипломатите често използват думата при политика на запазване на неопределеността вместо на определяне на състоянието и окончателно разрешаване на проблема.

***

Всеки от кандидат депутатите, появили се на телевизионния екран говори за смяна на статуквото.
Ей, кандидатите, говорете на български. Използването на „завързани” думички не ме кара да ви мисля за по-умни, можещи, вдъхващи доверие. Едва ли кара и другите. Струва ми се, че влизайки в политиката, тези хора получават по един речник на чуждите думи, отварят някъде – напосоки, харесват си думичка, и започват да я употребяват. А някои, дори това не правят – чуват, какво говорят първите и започват да повтарят.
Повтарят се като заклинания едни и същи речи. Всички тези предизборни сбирки ми приличат на старите „прегледи” – репортажи, които се излъчваха в кината преди филма, в които показват, как самообявил се за месия тип от породата на Муун събира тълпата, повтаря едно и също и тълпата изпада в транс. После показват, как вестниците се заливат от сърцераздирателни заглавия, как няколко хиляди души са се самоубили – дежавю.

***

Дежавю
от Уикипедия, свободната енциклопедия

Проявленията на Дежавю (още „дежаву“, на френски: déjà-vu — буквално вече видяно) е феномен, при което човек има усещането, че вече е виждал нещо, а фактически го вижда за първи път. Това е често срещан психологически феномен. Открит е от френския психолог Емил Буарак (1851-1917).

***

Поглеждайки календара, се връщам в действителността – 21 век! За какви партии, за какви идейни сблъсъци говорим! Програмите на всички са „copy – paste” на едно и също. Дребни различия, доказващи наличието, или липсата на творчески подход в този процес у пишещия екип на съответната партия.
И голямо изобилие на експерти. Много експерти в тая държава! Много нещо! Според социолозите, между 5 и 8 партии ще са в парламента. Няма да говорим за другите мераклии. Всички партии декларират, че имат ЕКСПЕРТИ по всички въпроси! Ами за целта всяка една от тях трябва да има по 800 – 1000 души експерти! Като минимум. Умножено по 8 = 8000 експерти! Да се почуди човек, защо сме на този хал! Ако добавим и експертите на партийките, (които явно са партии само от експерти, поради малката си численост), ще се окаже, че на 500 души в България поне един е експерт!

Аз съм средностатистическа електорална единица. От това говорене ми омръзна. Защо никой не каже на народа с думи прости. Да каже – пари нЕма, действайте.

Цялото това изобилие от партии не е в резултат на изобилие на идеи, идеологии и непреодолими различия между тях. Това е изобилие на хора, тръгнали към властта.

Всички пищят, че сме с най-ниските доходи. Някой се тупа в гърдите – заплатите са увеличени с 40%! И защо тогава в общинските администрации средната заплата е под средната за страната? Защо с увеличената си заплата, работещите трудно покриват елементарните си човешки нужди? Защо с увеличените си пенсии пенсионерите трябва да избират – храна, лекарства или ток да платят. Ами много е просто – доходите се увеличават, за да се потупа някой в гърдите. И средният доход расте на принципа на средностатистическата сърмичка – едни ядат зеле, други – кюфтета. Средностатистически народът се храни със сърмички. А цените – те си растат. Така прословутото увеличение бива изядено и проклетото „СТАТУКВО” в кесията остава непроменено.

Здравеопазване, образование, селско стопанство... Никой не казва ЗАЩО са на този хал. Законите са безумни. Моделите недействащи. Доходите на работещите в администацията – предразполагат появата на мисли за корумпиране. Но явно ТОВА е нужно на управляващите.

За съжаление не виждам в изборните листи кандидати, способни да променят „СТАТУКВОТО”.

Тъжно?

ЗДРАВЕОПАЗВАНЕ 2

Факт е, че най-добрите лекари в която и да е област са в столицата. Прекрасна е практиката поне веднъж в месеца те да имат прием „на място” в различните градове. Благодарение на това, съпругът ми получи заветните направления за снимка и лазерна терапия на диабетна ретинопатия и в неделя, по съвет на лекуващия лекар, в 6.00 часа бяхме пред вратата на кабинета, където щеше да приема пациенти софийското светило. Бяхме трети. До 8 часа групата набъбна до 40 души, придружени от по няколко близки и роднини. Патилите, направиха номерца, всеки безропотно вземаше поредното си номерче и всички чакаха с благоговение и надежда за помощ. До тук – всичко добре. Съмненията ми започнаха после.
Оказа се, че независимо от това, дали имаш направление, или не, цената на посещението е поне 70 лева. На всички се препоръчваше да отидат в София, за да им бъде поставена инжекция, струваща 280 лева. Без нея – ослепяваш. Но патилите, казаха, че вече по няколко пъти са ходили, а съществен резултат от процедурата с инжекцията, не са усетили.
Та, питам се – как хора, с различни оплаквания могат да бъдат излекувани на една и съща цена, с едно и също лекарство. Това – първо. Второ – защо там имаше хора, идващи всеки месец повече от две години. Каква е тази супер терапия, която така и не дава резултат. Може би ще се опитат да ми кажат – да, ама дори да не виждат по-добре, поне не са ослепяли окончателно. Добре, ама как може да знаем ние, простосмъртните, дали, ако не беше терапията, тези хора наистина щяха да ослепеят.
Всичко това, простете ми леко намирисва. Няма касови бележки, няма документи. Една сестра пъха банкнотите в чанта, дава объркващи обяснения, всеки път различни, но с еднакво цифрово изражение – нямаш направление за снимка – 40 лв за лазер с направление, още 30 – за снимката без направление, защото лазер без снимка не може. Имаш две направления – за снимка и лазер – 30 лева, плюс 40 за лазера на другото око, щото направлението е само за едното. И така – имаш, нямаш, опира до 70 лева, като обясненията са различни, в зависимост от това, какво имаш като бележчици.
Да, трудът на екипа трябва да бъде заплатен. Но до колкото знам ВСД се заплащат от НЗОК. Ако има нужда от доплащане не трябва ли да има ценоразпис с ясен регламент, касов апарат и правила на играта, които да дават някаква сигурност. Не трябва ли на пациентите да се дава разяснение, какъв проблем имат, как терапията се очаква да повлияе на заболяването и в какъв срок, какъв резултат се очаква. Ако ми кажат, че това ще продължи повече от две години, със сигурност ще потърся второ мнение другаде. Защо трябва да науча това от другите пациенти, които търпеливо чакат две и повече години ЧУДОТО.
Сегашната практика не намирисва – тя СМЪРДИ! Смърди на търговия с надеждата, с болката, с безизходицата на хората.

БЪЛГАРИЯ 2

Миналата година водих дъщерята и внука на екскурзия до Ловеч.
Малко спомени, от името на внука.

БЪЛГАРИЯ

От няколко месеца съм абонат на Булсатком. Много канали, високо качество – не че рекламирам – просто се радвам, че има с какво да запълня принудителното си седене пред телевизора.
Не обичам сериали, предизборни бла-бла, стари филми... Много ми допадат разните предавания на Discovery, Animal planet и Zone club. С удоволствие гледам по последния предаването Място под слънцето. Във всеки епизод водещата предлага на двойка англичани да изберат имот в рамките на някоя държава. Разказва за района, за традициите, показва характерни архитектурни или интериорни решения. Бих желала да пътувам, да видя. Нямам възможност. Така че поглъщам всичко с голямо удоволствие. И о, чудо! В поредния епизод на млада двойка предлагат имоти в България. Даже се зарадвах – та това е прекрасно! Една добра реклама на страната ни!
Какво беше разочарованието ми, когато епизодът започна!
Първо музикалния фон – източно маане (разбирай турски фолклор). Водещата обяснява, че 80% от населението живее в селата. Достатъчно е да се надникне с половин око в сайта на НССИ, за да се види, че само София, концентрира около 17% от населението. А градското население е около 71 %. Това може да се види и в wikipedia, при това не само в българския вариант на енциклопедията.
После започва обяснение, как живеят и работят българите на село. Кадри от някаква махала, дядо с пет-шест проскубани овце, две баби с мотички в камениста нивичка...
Е, не мога да си изкривя душата. Имаше и прекрасни панорамни кадри на Велико Търново, на гори и планини, но общото внушение – там (тоест ТУК, в БЪЛГАРИЯ!) хората живеят бедно, като аборигени, къщите им са порутени, технически прогрес няма, а българите – извинете ме – показваха откровено цигански катуни или очукани хорица. Не че ги нямаме. Не че няма по селата възрастни хора с мотички. Но ТОВА ли е България!!!
Надявам се и друг да е гледал този епизод и да попита създателите му – само това ли са видяли в България. Едва ли в Испания, Франция, Белгия няма бедни хора, борещи се за хляба си, бедни квартали, гета... Но в това предаване те не са показани. ТАКА е показана САМО България!
Обидно е!

УЧИТЕЛКО ЛЮБИМА, ДОБЪР ДЕН

Мисионер (фр. Missionnarie от лат. Mitto „пращам”) 1. Лице, натоварено с мисия (т.е. с 2. Предназначение, призвание. 3. Важна историческа роля на лице или група. Бел. моя) 2. Духовно или светско лице, изпратено сред иноверни народи с религиозна мисия (напр. християни сред нехристиянски народи или католици и протестанти сред православни), често пъти натоварено и с тайни политически задачи като преден пост на разузнаване и агресивни завоевателски цели.
Мисия (лат. Missio) 1. Задача, поръка, поръчение 2. Предназначение, призвание. 3. Важна историческа роля на лице или група. 4. Постоянно дипломатическо представителство, възглавявано от лице, по ранг по-долу от посланик. 5. Сградата, в която се помещава такова представителство. 6. Чиновниците при такова учреждение. 7. Държавна делегация, която се изпраща в друга държава с някоя специална цел. 8. Организация за разпространение на католическо или протестантско изповедание сред нехристияни или православни. 9. Членовете на такава организация.Цитат от „Речник на чуждите думи в българския език” изд. „Наука и изкуство” 1978г
Има думи, с които сме свикнали и не се замисляме за смисъла им. В такива случаи не е зле да поглеждаме в речника.
Четейки в речника можем да видим, че част от значенията на думичката мисия са 2. Предназначение, призвание. 3. Важна историческа роля на лице или група.Струва ми се, че отдавна повечето хора така възприемат тази дума. Какво по-добро поле за използване на думата, когато някой е решил да докаже значимостта си, значимостта на своята идея.
В същото време хиляди хора извършвайки своята действително важна роля в обществото живеят тихо, понякога забравени от това общество. Визирам нашите учители, лекари, откриватели, майки отгледали и възпитали достойни хора. Всеки от нас има поне един Учител (с главно У), един лекар, спасил живота на любим човек, познава един съсед или съседка, привличащи околните с добротата и мъдростта си. Мисля си че това са истинските мисионери, тези които без шум ни помагат да се преборим със заблудите си, с незнанието, с бедите до които това незнание води. Имаме си и празник на будителите. Но за тях се сещаме не винаги дори на празника.
Едва ли някой през далечната 1924г в малкото село Трояново е подозирал, че роденото в смутни времена момиченце, Стоянка, идва с мисия на този свят. И момиченцето не е знаело.
Тя, Стоянка Николова и до сега, не възприема себе си, като мисионер. Сигурно с истинските мисионери е така. Те вършат своето дело, защото не биха могли да живеят по друг начин. Колко години е работила, като начален учител и колко души е научила на А и Б... В Бургас и в селата около него има стотици хора, които като мен помнят своята ПЪРВА УЧИТЕЛКА.
След пенсионирането неспокойният дух води Стоянка Николова в Червен кръст, където сътрудничи пет-шест години. Отгледала деца и внуци, след това тя отива да работи в селата от Руенска община. Пак като учител. Сега, на осемдесет годишна възраст тя събира около себе си пенсионерите в един клуб. Рецитира им Яворов и Чудомир, пеят песни от тяхната младост, дава им светъл лъч в далеч нерадостното пенсионерско битие днес.
Няма да забравя, как притаявахме дъх, когато ни четеше стихове. Как ни научи да бъдем приятели и да си помагаме.
Ако сега смятам себе си за образован и успял човек, не малка заслуга за това има и тя – МОЯТА ПЪРВА УЧИТЕЛКА.
Винаги, щом имам възможност се отбивам при нея и при класната си от 5 до 8 клас – Радка Памукова. Когато децата ми бяха малки, ходех с тях. След едно такова посещение, синът ми, тогава петокласник ме попита – майко, с коя от моите учителки смяташ, че след време ще мога да говоря така, както ти с твоите учителки. Не знаех, какво да му отговоря.
Бих могла да говоря и за много други свои учители. Бих искала да им изкажа огромната си благодарност. Сигурно съм много щастлив човек, защото съм имала много такива УЧИТЕЛИ – да, да, с ГЛАВНА БУКВА!!!

2 ЮНИ

Днес е 2 юни. Денят на Ботев. Един от най-ранните ми спомени е, как дядо ми и баща ми ставаха прави до масата и свеждаха глави докато сирената вие. Всички ставахме. Но първи ставаха те.
После отивахме в морската градина и аз слагах цветя пред паметника на Ботев.
Когато тръгнах на училище, не беше нужно да ми обясняват, защо трябва да го правя. И повечето деца бяха като мен. Дори да сме навън, всички спирахме играта, смълчавахме се, и ако имаше някое по-палаво дете, което продължава да вика и бяга, го смъмряхме, и то притихваше.
Сега аз ставам първа. Дядо и татко отдавна ги няма. След мен стават децата ми. Ако сме навън – спираме. Спираме, и ставаме обект на явен присмех и недоумение за стотиците минаващи покрай нас хора – я па тия.
Обвиняваме медиите, че филмите били пълни с насилие, че имало не знам какви си предавания. Защо не чуем, когато казват, че днес е денят на Ботев!

В осми клас дъщеря ми беше обвинена от класа, че се подмазвала, защото без да се замисли, станала права при първите звуци на сирената.
Днес е 2 юни. Денят на Ботев и загиналите за свободата на България. Дано повече хора се сетят за това и сведат за минутка главите в поклон! Дано политиците не ползват по стар навик този ден за своите кампании, а сведат глави и се замислят! На този ден не е интересен партийният цвят. Ботев, Левски и хилядите оставили имената си в историята са го направили не заради сини, червени, лилави партийки и техните лидери, а за да има БЪЛГАРИЯ!
ПОКЛОН!